— Защо, по дяволите, си така оклюмал?
— Защото ти не си. Възбуден си до крайна степен и фучиш на пълни обороти. Подушил си нещо. Познавам те, Алекс.
Алекс му хвърли невинен поглед.
— Защо ме накара да се обадя в Лувъра, след като можех да получа същата информация само с едно позвъняване на Голдбаум или на някой от обичайните вестникарски източници?
— Интерпол няма да те безпокои, Павел.
— Но ти целеше нещо с този разговор, нали?
Алекс кимна.
— Имах предчувствие и исках да избегна някои трудности. Не се безпокой, няма да имаш неприятности.
— Не се тревожа. И по-рано съм съден. — Павел се усмихна. — Помниш ли оня затворник в Диранев? Смятах, че вече съм свършен, когато ти се намеси и го накълца.
— Ти ми дължеше пари. Трябваше да си жив, за да ми ги върнеш.
— А досега ме убеждаваше, че си го направил от благородство.
— Как би могло да стане, когато аз дори не знам значението на думата благородство.
— Но знаеш какво е приятелство — възрази меко Павел.
Алекс бързо сведе поглед.
— За Бога, старееш и ставаш сълзливо сантиментален.
— Просто се мъча да те разчувствам, за да получа онова, което искам.
— А какво е то?
— Да отидем на Мартиника. Не мога да понасям вече този сняг. Напомня ми за Диранев. Недоумявам защо реши да купиш къща в Швейцария.
— Това е една от малкото страни на света, където човек може да живее с минимум бюрокрация.
— Аз лично мога да понеса малко бюрокрация, стига това да ме спаси от снеговете и ледовете. — Хвърли умолителен поглед към Алекс. — Мартиника?
Павел, имаше вид на кученце, което с копнеж се взира в кокала, който не може да достигне, помисли си Алекс със симпатия.
— Добре, Мартиника. След като свърша с…
— По дяволите, докато свършиш с тази задача, ще дойде ледниковият период — Павел се обърна и тръгна към вратата. — Трябваше да извикам Анджела, без да те питам. Много по-разбран си, когато работиш физически, а не умствено.
— Павел, очаквам един разговор. Веднага ме свържи.
— С кого?
— С Ледфорд.
Павел се ококори от удивление.
— Господи — прошепна той.
— Съвсем не. — Алекс изви устни в язвителна усмивка. — Нашият приятел Ледфорд е много по-близко до Луцифер.
— Смяташ, че той е в дъното на всички тези удари? — Павел посочи новите изрезки.
— Някои от тях носят неговия почерк. Ледфорд винаги е бил превзет сноб, а и преди да го зачислят в моята група ръководеше някои операции, свързани с произведения на изкуството.
— Бях забравил. — Павел се намръщи, опитвайки се да си спомни подробностите. — Той открадна обратно онзи Дел Сарто, който използваха за откуп на португалския дипломат в Бразилия, нали?
— Между другото.
— Това операция на ЦРУ ли беше?
— В началото и аз мислех така. Но не и сега.
— Тогава чия?
Алекс сви рамене.
— Вероятно ще разберем, когато Ледфорд позвъни.
Павел присви очи.
— Значи затова ме накара да се обадя в Лувъра. А уж не мислиш, че „Вихреният танцьор“ е следващата им цел. Това беше нещо като покана към тях…
— По-скоро призовка — засмя се Алекс. — Ледфорд винаги е желаел страстно „Вихрения танцьор“. Направо беше луд по него. Той ще схване какво означава моят интерес към статуетката.
— Смяташ ли, че уредникът работи за Ледфорд?
— Вероятно поддържа контакт с него или с онзи, който е откраднал „Мона Лиза“. Охранителната система на Лувъра е много сложна и само уредникът би могъл да я обезвреди.
— Подкуп?
— Вероятно сумата е била огромна. Няколко милиона, може би.
— Но това е нелепо. Защо ще плащат милиони, за да бъде откраднато платно, което не могат да продадат? И най-маниакалният колекционер не би рискувал да купи толкова известна картина като „Мона Лиза“.
— Интересен въпрос. — Алекс се облегна на стола си. — Ще трябва да потърсим отговора на загадката.
— Ледфорд няма да обсъжда това по телефона. Ще дойде тук.
— Вероятно.
— Това е грешка, Алекс. Ако Ледфорд го е направил, не биваше да му показваш, че знаеш.
— Той не е опасен за мене. Справял съм се с него и преди.
— Но сте били на една и съща страна.
— Че е копеле, копеле е, но не е способен на някоя голяма гадост.
— Може да се е променил — направи гримаса Павел. — Когато е работил за теб, е бил различен, но сега смятам, че го подценяваш. — После се обърна и излезе от кабинета.
Алекс се вгледа в жълтия бележник и разсеяно започна да драска с писалката. Обграждаше думата Вазаро с кръгчета, подчертаваше, „Вихрения танцьор“, завъртя четири въпросителни след името Джонатан Андреас. Може би Павел имаше право и Алекс поемаше необосновано голям риск. Но щом му хрумна вероятността Ледфорд да е главната фигура в ребуса, интересът му нарасна. Предишните им отношения бяха оставили кисел привкус в устата му и той изчакваше случай, за да дръпне опашката на тоя дявол. Но е възможно обаче скуката да замъглява преценката му и да го тласка към необмислени рискове, които в обикновени условия не би поел.