— Няма вид на болен.
Питър Московел беше малко по-висок от среден ръст и макар да не беше мускулест, изглеждаше добре, загорялата му кожа изпъкваше на фона на белия летен пуловер и сивия панталон. Грижливо подстриганата му светло кестенява коса блестеше меко на слънчевата светлина и изглеждаше нежна като на бебе. Имаше невзрачни черти, но раздалечените му кафяви очи блестяха от интелигентност.
— Не е болен. Само трябва да внимава. — Алекс спря и угаси колата. Обърна се към нея и се усмихна уверено. — Не се притеснявай. Ще получим онова, за което сме дошли.
— Както ти казах, чувствам се не на мястото си. — Приглади полата си. — Добре ли изглеждам?
Алекс хвърли нехаен поглед към тъмносиния костюм, с който беше облечена Кейтлин.
— Добре си.
Тя направи гримаса.
— Не съм сигурна дали мама би се съгласила с теб. Този костюм е отпреди пет години.
— Андреас няма да гледа дрехите ти. — Отвори вратата и излезе от колата. — Хайде да отидем при него.
— Мистър Каразов? — Питър кимна учтиво на Алекс, докато отваряше вратата на Кейтлин. — Аз съм Питър Московел. — Помогна на Кейтлин да излезе, очите му с любопитство изучаваха лицето й. — Вие трябва да сте Кейтлин Вазаро. Отдавна очаквам този момент.
Кейтлин го изгледа озадачено.
— Как сте, мистър Московел?
— Питър. — Усмихна се той. — Надявам се, че ще станем много добри приятели. Четох дисертацията ви, която е помогнала на Божоле за написване на доктората му. Тя е най-умната и най-дълбока част от цялата теза. — Направи пауза. — Бих искал да ви използвам.
— Да ме използвате?
Той затръшна вратата.
— У вас е дневникът на Катрин. Аз имам дневниците на Катарина и Санчия Андреас, но никога не съм чел този на Катрин. Разбирате ли, дори не знаех…
— Почакайте. — Кейтлин вдигна ръка, за да спре потока от думи. — Вие имате дневниците на семейство Андреас?
Той я погледна глуповато.
— Ами всъщност те са на Джонатан, но аз ги чувствам като че ли са мои… През последната година се канех да ви позвъня и да ви помоля да направите копие на дневника за моя сметка и да ми го изпратите.
— Не мога да направя това. Съдържанието на дневника е поверително.
Той изкриви лице.
— Съжалявам, че го казвате. В дневниците на Андреас също има много тайни.
— Защо ви интересува дневникът на Катрин?
— Дълги векове родовете Вазаро и Андреас са били свързани. Предполагам, че интересът ми се разпали, тъй като години съм живял с „Вихрения танцьор“ и исках да узная повече за него. — Лека усмивка освети чертите на Московел и те вече не изглеждаха невзрачни. — Едното доведе до другото. Вече нямам живи роднини и семейство Андреас с неговите предци станаха и мои. — Сви вежди при тази мисъл. — От тогава започнах да се чудя дали в дневника не пише нещо за надписа на статуетката.
Тя застина.
— За надписа?
— Трябва да ви е известно, че той не е разчетен.
— Разбира се, но аз…
— Извинете, но не бихме ли могли да обсъдим това по-късно — намеси се Алекс. — Не бих искал да карам мистър Андреас да ни чака.
Питър кимна.
— Той е в кабинета. — Хвана Кейтлин за лакътя и започна да изкачва стъпалата. — Както ви казах, започнах да чета дневниците, за да открия повече за „Вихрения танцьор“. — Минаха през изискано антре с блестящ дъбов паркет. — Миналата година се натъкнах на някои писма от семейната кореспонденция, в които се споменава за дневника на Катрин.
Кейтлин забеляза развеселения поглед на Алекс, вперен в Питър и разбра какво си мисли. Питър проявяваше почти детинско нетърпение, макар че бе зрял човек с голям житейски опит. От това противоречие ентусиазмът му изглеждаше още по-симпатичен. Въпреки че самият човек й харесваше, тя започна да усеща силна завист и негодувание. Той притежаваше двата по-ранни дневника, имаше на разположение самият „Вихрен танцьор“, който можеше да изучава всеки божи ден и пак не му беше достатъчно.
Питър спря пред махагонова врата на квадрати.
— Може ли да поговорим за това по-късно? — запита той тихо. — Наистина ми е нужно да видя този дневник.
— Ще говорим, но нищо не мога да обещая.
— И това е добре. — Усмихна й се, докато отваряше вратата. — Мистър Каразов и мис Вазаро са тук, Джонатан.
Отстъпи, за да минат, преди да ги последва в кабинета и да затвори вратата.
Джонатан Андреас беше едър човек.
Първото впечатление на Кейтлин беше от огромните размери на мъжа, който при влизането им се извърна от прозореца. Беше висок поне един и деветдесет и два, с масивни рамене, широк гръден кош и конструкция на физически работник. Носът и устата му също бяха изрязани в едър мащаб, беше с широки скули, изсечени вежди и очи по-скоро черни, отколкото кафяви. На слепоочията тъмнокестенявата му коса беше леко посребрена, но той не изглеждаше по-стар от четирийсет и една-две годишен. Беше облечен със същата непринуденост като Питър — с тъмносин памучен пуловер, черен панталон и мокасини.