— Не разбирам какво искаш да кажеш.
— Трябва да има някакво извинение, за да ни даде онова, което искаме.
— Смяташ ли, че би могъл да промени мнението си?
— Не. — Алекс отвори вратата и й помогна да седне. — Мисля, че вече го е променил.
— Какво мислиш, Питър? — Джонатан се облегна на кожения стол, а пръстите му разсеяно си играеха със снимката на Глен Клоуз пред него.
— За какво?
— За Каразов.
— Умен. Твърд. Потаен.
— А за Кейтлин Вазаро?
Питър се усмихна.
— Смятах я за безобидно котенце, докато не се хвана за идеята да разшифрова надписа и не я пусна вече. У нея има много повече, отколкото изглежда на пръв поглед. — Усмивката му изчезна и той придоби замислен вид. — Влюбена е.
— В Каразов?
— Може и в него. — Питър сви рамене. — Но определено във „Вихрения танцьор“. Трябваше да видиш израза й, когато го гледаше. Не можеш да си представиш как светна.
— Тогава ще внимава още повече нещо да не му се случи.
— Така е. — Питър го наблюдаваше. — Мислиш да им дадеш „Вихрения танцьор“ ли?
— Не съм толкова глупав, че да не го обмисля сериозно.
Питър се усмихна.
— Ако очакваш да те разубедя, няма да стане. Ако закараме „Вихрения танцьор“ във Франция, ще получа възможност да сложа ръка върху дневника на Катрин, а освен това ще разполагаме с един много подготвен човек, който да разчете надписа.
Джонатан се засмя.
— И ще поемем риска да се върнем без статуетката.
— Ще взема всички мерки да няма пробив в охраната, ако решиш да го направиш.
— Сигурно много искаш този надпис да бъде разчетен.
— Аз също мислех така, докато не видях как Кейтлин Вазаро гледаше статуетката. За мен това е хоби, за нея — нещо съвършено различно.
— Няма голяма вероятност някой от вас да успее. В продължение на столетия много учени са се опитвали да разчетат надписа върху постамента на „Вихрения танцьор“. — Джонатан говореше меко. — Повечето от тях са на мнение, че е написан на език, отмрял още преди времето на фараоните.
Питър поклати глава.
— Най-старите сведения свързват „Вихрения танцьор“ с Троя. Ако статуетката се е появила на сцената преди това, щяхме да чуем отнякъде.
— Надраскано в пещерите на неандерталците ли?
— Щеше да е известно — упорито повтори Питър.
— Питър, нямаше да знаеш… — Джонатан се засмя и поклати глава. — Боже, какъв си инат. Обади се на Мадъкс и виж дали не можем да открием още нещо за Каразов. Тези сведения са дяволски малко. Ако ще си имаме работа с него, трябва да знаем колкото се може повече.
— А ще си имаме ли работа с него?
Погледът на Джонатан се върна на купчината снимки и чертежи върху бюрото. Помълча малко, преди да изрече бавно:
— Мисля, че да.
Щом Питър излезе от кабинета, той отиде направо в големия салон, където преди малко въведе Кейтлин Вазаро и Алекс Каразов, за да видят „Вихрения танцьор“. Обикновено залата се използваше само за тържествени случаи, но преди шест години Питър убеди Джонатан да му позволи да премести своя кабинет в салона.
Отиде до бюрото си, вдигна слушалката и набра номера на Изследователското бюро на Мадъкс. Свърза се, даде на Мадъкс информацията, която имаше за Каразов и затвори.
Облегна се на стола, а погледът му се втренчи в смарагдените очи на „Вихрения танцьор“. Усети как сърцето му затуптява по-бързо и как го обхваща познатото напрежение. Каза на Кейтлин, че в началото статуетката го е притеснявала, но не сподели, че тя все още упражняваше същия ефект върху него. Нямаше да го разбере. От първия миг стана ясно, че тя чувства необикновена близост с Пегас.
А той? Защо премести бюрото си, за да бъде близо до „Вихрения танцьор“? Беше казал на Джонатан, че е заради красотата на статуетката, но това беше само отчасти вярно. „Вихреният танцьор“ го заслепяваше и очароваше, но също така го и държеше в плен.
В плен ли? Глупости. „Вихреният танцьор“ го омайваше, защото беше втъкан в историята на рода Андреас и ако Кейтлин изпитваше някакво безсъзнателно влечение към статуетката, той чувстваше същата привързаност към клана Андреас. Болното сърце не му позволяваше да живее напълно нормален живот, но само ако можеше да разтвори дневника на Катрин, тогава би се издигнал и полетял, вместо да пълзи на „разумна“ скорост, както му препоръчваха лекарите.
Седна на стола си с изправен гръб и взе от чекмедже на бюрото си подвързания с кожа том. Много грижливо разтвори изтънелите страници на книгата с любимата си легенда и скоро потъна в света на Парадигнес, Андрос и Хиацинта през оня последен ден, когато гърците завладяват Троя.