Е, стореното — сторено. Ако Ледфорд е замесен, вече е разбрал, че Алекс се е заинтересувал. Сега можеше само да чака реакцията му.
Той нетърпеливо хвърли настрани писалката, изправи се, прекоси стаята и застана до прозореца. Вгледа се в покритите със сняг върхове на Алпите. Оловното небе беше надвиснало над планините, а черни облаци прииждаха от север. Приближаваше буря. Беше средата на юни и не би трябвало да има бури, но тази година времето в цяла Европа беше необичайно. Незапомнени снежни стихии и проливни дъждове наводниха Италия и Южна Франция, а миналия месец виелици затрупаха Германия и Швейцария със сняг. Очевидно през следващите няколко часа още една буря щеше да връхлети Сен Базил. Не че имаше някакво значение. В къщата разполагаха с достатъчни запаси, имаха собствен генератор. Алекс обичаше чувството на изолираност, което се създаваше от натрупания сняг. Успяваше да се приспособява към обществото, когато е необходимо, но предпочиташе самотата. Даже след всичките тези години Павел не можеше да разбере защо Алекс не споделя стадното му чувство, нуждата от компанията на друга хора.
Да, помисли си Алекс, фактът, че се задава още една буря, нямаше голямо значение.
— Не!
Уплашен вик се изтръгна от гърлото на Кейтлин Вазаро, щом погледна потъмнялото небе на север. Молеше се прогнозата за времето да не се сбъдне. Боже мой, молеше се от цялото си сърце. „Не сега! Разпръсни ги! Дай ми още един ден!“
— Кейтлин? Какво има, мила? — Загриженият глас на майка й дойде от масата зад нея. — Случило ли се е нещо?
— Да се е случило ли? Наближава буря. Розите… — Кейтлин се извърна от прозореца и се втурна към вратата на кухнята. — Имах нужда само от още един ден. Защо, по дяволите, нямам още един ден!
— Не можеш ли да изчакаш, докато свършиш обяда си? Два часа го приготвях, какво ще стане само за трийсет минути? — Лека бръчка се появи на гладкото лице на Катрин Вазаро и устните й с умело положено червило се свиха неодобрително. — Толкова си слаба. Не бива да си позволяваш да пропускаш обяд. — Лицето й просветна. — А може би бурята ще ни отмине?
Кейтлин погледна невярващо майка си.
— Безпокоиш се, че ще пропусна обяда? Наистина ли не разбираш? Розите. Още не са съвсем разцъфнали и във всички случаи ще трябва да ги оберем, преди проклетата буря да ги е унищожила. Не можеш ли…
Как не можеше да разбере майка й? Кейтлин недоумяваше разгневена. Розите не бяха най-скъпите растения, които отглеждаха, но бяха най-популярните. След другите загуби, които претърпяха в началото на годината, имаха късмет, че преди два месена банката не наложи запор на сметките им. Кейтлин разчиташе на реколтата от рози, за да спечелят време. Тя отвори уста, за да изрече горчиви думи, но после отново я затвори. Нямаше смисъл. Вазаро никога не бе означавало много за майка й, която го възприемаше само като място за бизнес и би била много по-щастлива, ако живееше в Кан или Монте Карло. Кейтлин отвори вратата и се опита да прикрие треперенето на гласа си.
— Не, мамо, не мога да чакам!
В следващия миг тя изскочи от къщата и се втурна надолу по хълма. От другата страна на пътя се простираше полето с розите. Докъдето погледът стига, полуотворените цветчета блестяха тъмночервени на слънчевата светлина. Кадифената красота на дълбокия пурпурен цвят силно я развълнува.
Няма по-голяма любов от онази, разцъфнала под сянката на меча.
Къде беше прочела тези думи? Тя толкова обичаше Вазаро! Изведнъж осъзна колко е привързана към всяка педя от плодородните хълмисти поля, от горичките с портокалови и маслинови дървета, от лозята… Обикновено едва усещаше уханието, но сега в нажежения въздух миризмите се чувстваха много силно.
Под сянката на меча…
Слънцето печеше ярко, небето над главите им беше ясносиньо, но на хоризонта се тълпяха заплашващите облаци.
Жак д’Аблер, надзирателят, вече беше извикал работниците, които се стичаха между редовете с розови храсти и навлизаха навътре в градината. Цяла сутрин той гледаше небето със същата загриженост като Кейтлин и започна да действа веднага, щом облаците наближиха хоризонта. Когато тя стигна полето, Жак вече беше застанал разкрачен върху стария пикап, хвърляше огромни плетени кошници на всеки работник и раздаваше заповеди като капитан от корабния мостик.