Мариса не помръдна.
— Заради репортера.
— Така е най-добре, мила.
— Вече съм изостанала и ще пропусна първите няколко месеца от училище.
— Ще ги наваксаш. Бележките ти са добри.
Мариса изгледа внимателно майка си.
— Няма нужда да се крия от всичко това.
— Ти не се криеш. Просто едно гмуркане в определен момент.
— То е същото. Ти винаги се опитваш да закриляш онези, които обичаш. Няма защо да ме покровителстваш, мамо.
— Има защо. Ти нямаш представа, как тия акули могат да те разкъсат. — Челси се усмихна. — Не ми се карай, мила. Ти също имаш склонността да закриляш, иначе нямаше да се качим на онова корабче, за да протестираме за проклетия кит.
— Това е различно.
— Е, да, ти не тежиш осем тона. — Челси я попита с надежда: — Ще отидеш ли във Вазаро?
За миг й хрумна, че Мариса ще откаже, но дъщеря й кимна.
— Добре, ще отида във Вазаро.
Глава седма
— Помислих си, че никога няма да се промъкнем през митницата.
Кейтлин влезе в таксито и се разположи на меката седалка с въздишка на облекчение.
— Бяха толкова недружелюбни. Видя ли онези войници с картечниците?
Алекс кимна, влезе в таксито и подаде на шофьора листче хартия.
— Имат право да бъдат нервни. Организацията „Черната Медина“ е убила вчера двама на Баховия фестивал във Виена.
Кейтлин потрепери.
— Не съм чула.
— Прочетох за това в един вестник в самолета — каза той, когато таксито рязко потегли.
— Ужас. Цялото това насилие е толкова безсмислено. Какво искат всъщност? — Кейтлин погледна през прозорчето. — Терористите още не са изложили исканията си, нали?
— Не, но съм сигурен, че скоро ще го направят.
Отново настъпва царството на терора. Кейтлин опита да пропъди тази мисъл от съзнанието си.
— В кой хотел ще отседнем?
— В никой.
— Но ти цял час уговаряше нещо по телефона на летището в Рейкявик.
— О, има къде да отседнем. — Алекс й се усмихна. — Точно затова трябваше да взема оня плик от гишето. Малка изненада.
Четиридесет минути по-късно таксито спря пред една къща на „Плас дьо Воож“ в парижкия квартал Маре. Двуетажната сграда, обърната към площада, беше с полегат покрив, фасада от камък и тухли и излъчваше изтънчения чар на отминали векове.
— Тук ли ще отседнем? — Тя възбудено се вкопчи в ръката на Алекс. — Не мога да повярвам. Та това е градската резиденция на семейство Андреас. Веднъж дойдох да я видя, когато бях студентка в университета, но вътре имаше хора и не можах да я разгледам.
— Вече не принадлежи на семейство Андреас. — Алекс плати на шофьора. — Била е конфискувана от Националния конвент, след като Жан — Марк Андреас избягал от страната със своята Жулиет. — Той вдигна пътните чанти и ги понесе към каменните стъпала. — Оттогава никой Андреас не я е обитавал. — Извади ключ от плика, който бе взел на летището и отключи парадната врата. — Нито пък някой Вазаро. Сега принадлежи на един банкер, който от две години живее в Кения.
— Защо го направи? — Кейтлин влезе във фоайето, а погледът й захласнато обхождаше кристалните полилеи, блеснали над главите им. — Създал си си толкова главоболия заради мен!
— Имах и свои съображения. Казвал съм ти, че личният интерес върти света.
— Алекс Каразов, защо просто не го кажеш? — Кейтлин закри устните си с ръка и гневно го изгледа. — По дяволите, кажи, че си го направил заради мен.
Кратка усмивка озари лицето му.
— Добре де, заради теб го направих. — Той тръгна към стълбището. — Отчасти.
Кейтлин се подсмихна и побърза да го настигне.
— Света Богородице, ама че си инат. — Тя го изпревари и стигна втория етаж, като вземаше по две стъпала наведнъж. — Чудя се коя ли е била стаята на Катрин. Тя изтича през коридора, като разтваряше вратите на спалните. — Жалко, че не запомних по-добре описанието на къщата в дневника й.
— Не си запомнила ли? Невероятно. В самолета ме затрупа с информация за всеки детайл.
— Не е нужно да бъдеш ехиден. Ако уважаваше поне малко историята на рода…
— Съвсем не съм ехиден — каза Алекс, като я последва в коридора. — Просто се пошегувах.
— Е, добре, не ме интересува дали си ехиден или не. Виж, тази стая направо е чудесна. — Кейтлин се спря на прага на просторната спалня, после изтича до прозореца. — Мисля, че е била точно тази. Гледа към градината. Катрин казва, че стаята й гледала към градината.
Тя разтвори дървените капаци на прозореца.
— Дали можем да използваме тази стая, Алекс? Погледни само каква гледка. От тук се вижда не само цялата градина, но и онези чудесни покриви там. Толкова типично парижки, не мислиш ли?