— Много лошо — рече тихо Жак.
— Не го казвай. Няма да ни победи. Ще се справим — Сиво-зелените очи на Кейтлин блеснаха яростно към него. Тя се обърна към Жан Батист Далма, който береше най-близо до пътя. — Вземи седана, иди във фермата на Мюние и им кажи, че имаме нужда от техните берачи за два часа. Само за два часа. — Хвърли му ключовете. — Кажи, че ще им платим двойно. Бързай!
Жан Батист се втурна нагоре по хълма към шосето.
Жак поклати глава.
— Мюние няма да пуснат хората си.
— Биха могли. Те не отглеждат рози, а аз имам нужда от тях. Господи, колко са ми необходими! Разполагаме с четиридесет и двама души. Ако ни дадат още двайсет, може би ще успеем.
— Как ще им платиш?
— Все ще намеря пари отнякъде. Изпрати ли някого до селото да вземе децата от училището?
— Разбира се. — Жак посочи с жест малчуганите, които беряха рози край родителите си.
— Извинявай. — Тя поклати унило глава. — Знам, че си направил всичко, каквото трябва.
— Надявах се да са сгрешили с прогнозата.
— И аз. — Тя се усмихна колебливо. — Изглежда, че майката Природа тази година си го изкарва на нас. — Тя погледна смраченото небе. — С колко време смяташ, че разполагаме?
Жак сви рамене.
— Движат се бавно. Може би два часа… ако имаме късмет…
— Но нямаме. По-добре да смятаме един час. — Тя хвърли поглед към мъжете, жените и децата, които работеха на полето. Опитните им пръсти трескаво беряха тъмночервените рози и ги хвърляха в кошниците. Кейтлин почувства прилив на гордост. — Както работят, един час може и да е достатъчен.
— Знаят какво значи за теб да изгубиш реколтата от рози. Те са твои хора, Кейтлин.
— Да, мои хора са. — Обходи с поглед полето. Гийом Поарен, Пиер Льоду, Рьоне Боасон, Мариан Жюние и много друга бяха като членове на семейството й. Беше израсла с тях, играла в къщите на родителите им, гонила светулките на тайни нощни срещи в портокаловите горички. Дори беше кръстница на много от тези деца, които вървяха след майките си навътре из редовете с розови храсти. — Да почвам и аз! — Кейтлин грабна една кошница от лехата. — Когато работниците на Мюние дойдат, изпрати осемнайсет от тях да берат и остави двама да ти помагат при изпразването на кошниците. Внимавай всички кошници да се изпразнят. — Тя тръгна покрай реда храсти, сложи кошницата си до тази на Рьоне Боасон и започна да бере цветовете.
Шестгодишният Гастон се втурна покрай нея с кошница в ръка, малкото му личице светеше от възбуда.
— Кейтлин, взеха ни от училище!
— Знам, Гастон. Но сега трябва да се държиш като голямо момче и да ми помогнеш. Много е важно.
— Добре, аз ще набера повече от всички на това поле. — Той се втурна по пътеката към майка си.
— Може и да не е толкова зле. — Рьоне не погледна Кейтлин, когато тя свърши още един храст и тръгна край реда, за да започне нов. — Какво значение има един ден?
— Има разлика между богата реколта със силен аромат и лоша реколта със среден. — Кейтлин хвърляше цвят след цвят в кошницата. — Знаеш го толкова добре, колкото и аз, Рьоне. За Бога, ние даже берем следобед вместо сутрин, когато мирисът е най-силен. Ще имаме късмет, ако… — Разсмя се. — Вече го направих. Казах на Жак, че не можем да разчитаме на късмет. — Хвърли тревожен поглед към небето. Дали облаците не се движат по-бързо? — Прошепна: — Но няма на какво друго да разчитаме.
Рьоне я погледна със съчувствие, когато тя се отмина напред.
Кейтлин работеше бързо, сърцето й силно туптеше, устата й пресъхна, тя се опитваше да не мисли за друго, освен за следващия цвят, който ще откъсне. Въздухът ставаше все по-горещ, по-влажен и все по-трудно се дишаше. Берачите откъм нейната страна бяха необикновено мълчаливи. Розоберът винаги се придружаваше от много приказки, клюки, дълги философски спорове, а сега даже и децата мълчаха.
Къде, по дяволите, бяха работниците на Мюние?
Жак тръгна между редовете, като сменяше празните кошници с пълни, отнасяше ги към пикала и ги изпразваше в огромни ведра.
— Кейтлин?
Кейтлин вдигна поглед и видя майка си, застанала до нея с нерешителна усмивка на лицето.
— Знам, че те ядосах, но и аз искам да помогна. Е, не бера особено бързо, но ще поработя. — Кейтлин навлажни устните си. — Мога ли да използвам твоята кошница?
Очите на Кейтлин се разшириха от изненада и за пръв път, откакто видя буреносните облаци, почувства желание да се засмее. Катрин беше облечена със съвършено ушит бял панталон „Диор“ и копринена блуза, всяко косъмче от кока й си беше на мястото, грижливо поддържаните й нокти бяха лакирани в най-модния кафеникав цвят, а изразът й беше искрен като на малко дете, което моли за сладкиш.