— Откъде да знам. — Алекс пусна куфарите и застана край нея до прозореца. — Никога досега не съм бил в Париж.
— Никога не си бил… — Тя спря насред думата и се обърна към него изумена. — Живееш в Европа, а никога не си бил в Париж?
— Съзнавам, че е светотатство — каза Алекс сериозно. — Но просто не ми е падал път оттук.
— На човек не му „пада“ път през Париж. А идва в него на поклонение. — Кейтлин бурно се разсмя. — Както и да е, ще те разведа навсякъде. Ще правим дълги разходки. Париж трябва да бъде разгледан пеш. Ще ти покажа кафенето в една малка уличка, където ходех след училище и ще минем по моста „Сюли“. — Очите й блестяха от възбуда. — Трябва да видиш и „Нотр Дам“. Витражът на розовия прозорец е прекрасен. Също и „Сен-Антонио“. Това е любимата ми катедрала в Париж. Ще идем и в хотел „Карнавале“, където маркиза Дьо Савине…
— Мислиш ли, че сред всички тия обиколки ще ни остане изобщо време да се срещнем и с мосю Льоклерк? Поне веднъж-дваж?
Усмивката на Кейтлин помръкна.
— Разбира се, знам, че всъщност затова сме тук. Просто помислих, че няма да е лошо, ако… Възможно е въобще да не харесаш моя Париж. Като студентка бях вечно бедна и нямам понятие от луксозните ресторанти или…
— Ще харесам твоя Париж — прекъсна я Алекс. — И ще имаме достатъчно свободно време, след като поверим веднъж проблема с дизайна в ръцете на Льоклерк.
Лицето на Кейтлин се проясни и тя отново стана нетърпелива.
— Тогава не може ли веднага да излезем? Ще имаме време да разопаковаме багажа по-късно. Искам да ти покажа гледката от моста „Сюли“ при залез-слънце.
Той се усмихна.
— Уж се имаш за провинциално момиче, а си учудващо ентусиазирана при вида на големия град.
— Но това не е какъв да е град, това е Париж. Е, разбира се, че е голям град, но не като… — Тя млъкна, щом разбра, че й се присмива и му направи физиономия. — Ще видиш какво имам предвид, след като поживееш малко тук.
— Без съмнение. — Той се усмихна и се наведе, за да целуне нежно връхчето на носа й. — Ще се обадя да потвърдя срещата ни с Льоклерк за утре и после можем да излезем.
Кейтлин кимна.
— Ще ида да си сменя обувките. — Тя отново огледа града. — Сега изглежда по-различно. Не е ли странно как се променя гледната ни точка с възрастта?
— Е, още не си библейска старица.
— Но не съм и девойка.
— Кога завърши университета?
— Когато бях на двайсет и две. Исках да продължа специализацията си, но банката, а и Вазаро, имаха нужда от мен.
— И така изостави учението си.
— Не беше истинска саможертва. Винаги съм знаела, че моят дълг е да охранявам и запазя Вазаро и единственото, което ми липсваше, беше изучаването на древността. В случая важното беше Вазаро.
Алекс я изгледа втренчено и безмълвно.
— Защо?
— Защото е… — Тя спря и след малко произнесе бавно: — Предполагам, че е така, защото Вазаро е неизменно там и никога не се променя. Светът не е кой знае колко прекрасен, нали? Има луди като онези терористи, и войни, и наркотрафиканти. Светът е вечно забързан и всичко се променя и няма къде да се спасиш. Освен във Вазаро. Всичко се променя, но не и Вазаро.
— Не съществуват изключения. Всичко се променя, Кейтлин — каза нежно Алекс.
— Но не и Вазаро. Наистина не. Годините отминават, но всеки сезон е все същото — цъфтенето и жътвата… — Внезапно Кейтлин се почувства неловко, като видя как втренчено я гледа той. — Всъщност искам да кажа, че е много важно да умееш да държиш на нещо в тоя свят.
— Опасно е да допуснеш нещо да означава твърде много за теб. Толкова е лесно да ти го отнемат.
— Вазаро не е „нещо“.
Алекс кимна.
— За теб не е.
— А ти на какво държиш, Алекс?
— На самия себе си. Такъв, какъвто съм.
— И това ти е достатъчно?
— Казах ти вече, че не вярвам в миналото.
Алекс тръгна към вратата.
— Ще свърша с телефонните разговори до десетина минути. Защо не ме почакаш долу, след като си смениш обувките?
— Добре.
Той й хвърли бърз поглед през рамо.
— Знаеш ли къде ми се ще да отидем най-напред?
— Къде?
— В Лувъра. Искам да видя картината на Жулиет „Момче в полето“.
Кейтлин кимна нетърпеливо.
— Тогава ще отидем най-напред в музея. Картината е чудесна, Алекс.
— Сигурен съм, че е така.
След като той излезе, Кейтлин отново се обърна към прозореца. Беше съвсем ранен следобед слънцето грееше силно и ярко, а въздухът беше кристалночист. И все пак, Кейтлин внезапно се почувства като някогашното малко момиченце, което тичаше в полуздрача на жасминовите храсти. Светът изглеждаше обвит в мека златна омара, в която животът току-що се зараждаше и трептеше с пулса на хиляди обещания.