— Бих ли могъл да бъда толкова подъл, след като ми позволи да си поиграя с теб на шейх и робиня? — Той я загърна в хавлията и я побутна към вратата. — А сега — в леглото, преди да си настинала.
Анри Льоклерк беше отегчен.
Кейтлин гледаше дългите му, фини пръсти, които лениво премятаха нож за отваряне на писма с дръжка от слонова кост. В продължение на десетина минути, откакто тя и Алекс бяха въведени в офиса на Льоклерк, лицето на дизайнера изразяваше последователно любезност, след това нетърпение, а сега вече определено и досада. Кейтлин нервно си играеше със закопчалката на чантичката.
Алекс приключи с изложението на офертата им. Льоклерк беше дребничък мъж, чието тясно, ъгловато лице не изглеждаше особено привлекателно, ако изключим големите му, изумително блестящи сиви очи.
А сега леко язвителна усмивка повдигаше крайчеца на устните му, докато кимаше с глава.
— Много сте красноречиви и не отричам, че офертата ви е примамлива, мосю Каразов. Точно затова седя тук и ви слушам, вместо да си върша работата. — Льоклерк сви крехките си рамене. — В крайна сметка аз съм само един беден художник, който трябва да се грижи за грубо материалните неща.
Беден художник, който обаче носи часовник „Ролекс“ и използва за преспапие фигурка на гълъб, изработена от Лалик, отбеляза наум Кейтлин. Тя огледа офиса, виненочервения килим и бежовите завеси, които представляваха успокояващ фон за екстравагантните форми на боровите мебели.
Картина от Ерте в черни, златисти и розови тонове беше окачена за западната стена. До стената отсреща стоеше двуметров стъклен шкаф с осветени лавици за колекция от антикварни шишенца парфюм. Тя се бе опитала да разгледа по-отблизо шкафа още когато влезе в офиса, но Льоклерк незабавно ги покани да седнат.
Алекс се усмихваше, наклонен напред в креслото си.
— Дошли сме да ви убедим колко ще е изгодно да отложите другите си поръчки и да поемете нашата. — Алекс се засмя. — Ако сумата изглежда недостатъчна, ще…
— Сумата е твърде голяма — прекъсна го Льоклерк. — Но нямам време за нови планове. Работя над дизайн за Коти, а след това съм обещал да обмисля и проект за Герлен. В края на краищата не мога да изсмуча една идея от пръстите си. Имам нужда от вдъхновение. Убеден съм, че и двамата си губим времето.
За пръв път Алекс не постигаше целта си. Льоклерк щеше да им откаже. Въпреки че от няколко минути резултатът от срещата беше очевиден, Кейтлин все още изпитваше остра болка на разочарование. Льоклерк наистина беше най-добрият.
Отчаяният й поглед отново се спря на шишенцата парфюм, наредени в шкафа отсреща. Ако само можеше да ги разгледа по-отблизо. Алекс тъкмо казваше:
— Не ви карам да зарежете Коти. Дайте ни само възможност…
— Мосю Льоклерк — прекъсна го Кейтлин. Тя посочи към шкафа отсреща. — Мога ли да ги разгледам отблизо?
И двамата мъже се обърнаха учудено към нея.
— Извинете. — Кейтлин се изправи, все още загледана в шкафа. — Вие продължавайте разговора си. Аз само… — Тя сковано пристъпи през стаята и застана пред осветените витрини. Ето го! Блестеше със синкави пламъчета на светлината.
— Извинете за прекъсването, мосю Льоклерк. Страхувам се, че партньорката ми е направо луда по антикварни предмети.
Кейтлин разбра, че Алекс не е доволен от нея и за секунда изпита чувство на вина, но бързо го преодоля. Льоклерк не беше съгласен на сделка, затова тя трябваше да предприеме нещо.
— Поласкан съм, че тя намира колекцията ми за интересна. Това е моята голяма гордост. — Льоклерк стана и последва Кейтлин до шкафа. — Още от малък събирам тези експонати. Малцина съзнават какво умение се изисква, за да създадеш флакон за парфюм. — Той посочи към малък керамичен дворец изпипан чак до бойниците и комините. — Това е приспособление за изгаряне на благовония, ароматът се издига през тези коминчета. — Показа й малка керамична ваза. — А този съд за мехлем е бил намерен в гробницата на египетска царица.
— Ами това тук? — Кейтлин сребърния флакон на третата лавица, чието капаче бе инкрустирано с голям крушовиден сапфир.
Льоклерк се усмихна.
— Имате добър вкус. Най-накрая успях да се сдобия с тази красота на един търг преди две години. — Той направи гримаса. — Тогава щях да съм доволен да получа парите ви. Струваше ми едногодишния доход. Принадлежало е на…
— Мария Антоанета — довърши вместо него Кейтлин, все още взряна в шишенцето. — Но то е било в комплект с друг флакон за парфюм с рубин на капачето, нали?
Льоклерк застина.
— Този е бил изгубен, откраднат, без съмнение, когато националната гвардия отвеждала кралицата от Версай в Париж. А вие откъде знаете за другото шишенце? Да не би да сте колекционерка, мадмоазел?