Тя поклати глава.
— Още по-зле. — Наклони се напред и му прошепна: — Версай.
Той разтърси глава:
— Не е възможно. Дворецът е исторически паметник.
— Възможно е. Аз го уредих. — Сиво-зелените й очи блестяха възбудено. — Запитах се кое място би примамило най-важните особи на прием?
Той се постара снизхождението да не проличи в усмивката му.
— И какво си отговори?
— Огледалната зала във Версай. — Тънките й, нервни ръце се кръстосаха в скута — Затова проверих и разбрах, че макар и рядко, понякога позволяват дипломатически прием в залата или…
— Наистина ли ти позволиха?
Тя кимна.
— Обадих се на Джонатан и го помолих да използва някоя и друга връзка с високопоставени лица в правителството, а после отидох да поприказвам с ръководството на музея и им предложих петстотин хиляди долара като гаранция, че експонатите ще останат невредими. Естествено, ще трябва да махнем тежките свещници и да покрием паркета с килими, но мисля — ама защо се смееш?
— Помислих си колко мило, че си се посъветвала с мен, преди да им предложиш петстотин хиляди от моите пари.
Очите й отчаяно се разшириха.
— Нали не се сърдиш? Това е само за гаранция, пък и — Версай, Алекс!
Той поклати глава, а на устните му още играеше усмивка.
— Не се сърдя. Много съм горд с теб.
Бузите й порозовяха още повече.
— Аз самата се гордея. Не бях сигурна, че ще се справя. Само преди месец не бих се и опитала да го сторя. — Тя извади ръце от скута и си приглади полата. — Винаги съм била… Не мога да се справям с подобни неща.
— Все това повтаряш. Не си ли помисляла, че причината да не можеш, е в това, че просто не си опитвала? Единственият начин да придобиеш увереност, че нещо ти се удава, е да го направиш, а после пак и пак, докато го усъвършенстваш. Още два месеца и може би ще си…
— С благословията на добрия Бог след два месеца ще се върна във Вазаро, където ми е мястото. — После кимна замислено. — Но може би си прав. Напоследък чувствам как… — Тя се поколеба в търсене на точните думи. — Като че ли вътре в мен нещо избухва, сякаш всеки ден научавам по нещо ново. — Тя млъкна и разтърси глава. — Просто не знам. — Скочи на крака и тръгна към вратата. — Трябва да се захвана със списъците на поканените, а ти да се посъветваш с адвокат как да си осигурим нужните подписи за наем под гаранция.
— Слушам, мадмоазел.
Тя спря на вратата и му се усмихна тържествуващо.
— Открих нещо. Много бързо се уча, Алекс.
След миг вратата се затвори зад нея, но той не вдигна веднага телефона да се обади на адвоката. Кейтлин наистина схващаше бързо и той знаеше какво има тя предвид като говори за промените, които ставаха с нея. През последните две седмици той я наблюдаваше как се развива и става все по-зряла. Бе придобила увереност в себе си, беше преодоляла някои задръжки, бе станала по-предприемчива. Той не се ласкаеше, че всичко това има някаква връзка с личните им отношения. Надеждата подсилваше развитието й по толкова чудотворен и удивителен начин, че Кейтлин сияеше и разцъфваше от ден на ден. Той осъзнаваше как я наблюдава, предчувства и очаква следващата й промяна.
Рязко се отдръпна от бюрото и се изправи. По дяволите адвоката и списъците на Кейтлин. Слънцето блестеше ярко и се намираха в Париж. Двамата с Кейтлин ще излязат на разходка край Сена и той ще се опита отново да предизвика същата дяволита усмивка, която му бе отправила, преди да излезе от кабинета.
Кейтлин отново беше изчезнала.
И Алекс чудесно знаеше къде може да я открие.
Той примирено поклати глава, докато се взираше в празната й възглавница, после отметна завивките и стана от леглото. Наметна халата си в движение и зашляпа бос през стаята.
След секунда вече тичаше по стълбата към фоайето. За Бога, беше почти четири часа сутринта. Сякаш не е достатъчно, че Кейтлин се щура от сутрин до мрак да урежда тържеството във Версай следващата седмица. Тя трябваше и да се промъква в кабинета посред нощ, за да се взира в тези проклети снимки като някой видиотен рок маниак, съзерцаващ захласнато афиша на Мик Джагър.
Той прекоси фоайето и отвори широко вратата на кабинета.
Кейтлин вдигна очи и се сепна. Беше облечена в широкия си бял халат от пике, а сияйно чистото й лице имаше израза на виновно дете.
— В леглото — нареди той. — Веднага. — Прекоси кабинета с три широки крачки, взе лупата от ръката й и я захвърли на бюрото. — Сама каза, че имаш уговорка за среща около тържеството в десет сутринта.
— Не можах да заспя. Не бях достатъчно изморена. Свикнала съм на повече физически труд, отколкото сега.
И нервната енергия, която винаги наелектризираше Кейтлин, бе имала нужда от отдушник.