— Разбирам, че земеделският труд ще раздвижи мускулите ти повече, отколкото ровенето из заложните къщи на цял Париж. — Устните му затрепериха. — Затова си решила да се промъкнеш тайно тук и да се взираш отново в снимките на „Вихрения танцьор“. Вече трети път тази седмица.
Тя премига.
— Мислех, че не си усетил отсъствието ми.
— Обаче го усетих. — Той погледна към дузината гланцови снимки на статуетката, подпрени върху преспапието. — Сама каза, че не са ти от особена полза.
— Тези са други. Тази пратка пристигна преди два дни.
— И представлява ли някакъв интерес?
— Все пак е по-добре, отколкото нищо. Надявах се да ми подскажат някаква идея.
— Изтощена ли си?
— Казах ти, че нищо ми няма.
— Физически може би не, но нервите ти са опънати като струни.
— Може би. — Тя уморено разтърка очи с опакото на дланта си. — Не знам. Предполагам, че просто съм уморена от чакане. Необходим ми е дневника.
Той заобиколи бюрото и приседна облегнат на него, като се взираше в лицето й.
— Все това повтаряш. Какво толкова важно има в тоя дневник?
Очакваше тя да отклони въпроса както обикновено правеше при всяко запитване относно „Вихрения танцьор“, но след кратко колебание, каза:
— Фамилията Андреас винаги фанатично се е грижила да не допусне съдържанието на дневника на Катрин да стане известно на външни хора. Най-многото, което позволиха да се узнае, беше в книгата, написана от Лили Андреас, но дори и тя бе доста обща.
— И все пак ти написа дисертация на тема „Вихреният танцьор в историята“.
— Разполагах само със слухове, легенди и няколко документирани рапорта от германски офицери, служили в полка, който охранявал „Вихрения танцьор“ по заповед на Хитлер. Но не успях да изровя никакви подробности относно произхода му. — Тя прехапа долната си устна. — Що се отнася до публикациите по въпроса, за пръв път „Танцьора“ е споменат в Троя, когато Андрос напуска града през таен изход заедно със статуетката и с една жена, за която се предполага, че е била Елена.
— Андрос ли?
— Праотецът на Андреас. Твърди се, че е бил морски пират, пленен от троянците и държан под стража, когато избухнала войната между Троя и Гърция.
— Грък ли е бил?
— Не знам. Ако е така, би било по-логично да са го убили по време на обсадата. Парадигнес, братът на царя, дал статуята на Андрос и му посочил изхода, през който да напусне града.
— Защо?
— Не знам. — Тя не успя да прикрие разочарованието в гласа си. — Има толкова много въпроси без отговор.
— Може би няма да откриеш тези отговори и в дневника, Кейтлин — отбеляза меко Алекс.
— Но поне ще си опитам късмета.
— Държиш се така, като че ли е въпрос на живот и смърт. А обвиняваш мен в прекалено любопитство.
Тя поклати глава.
— Не е просто любопитство. Това е… — Тя млъкна и наведе очи. После изрече задъхано: — Той се опитва да ми каже нещо.
— Моля?
Тя направи гримаса.
— Ето, сега си мислиш, че съм луда.
— Напълно обезумяла.
— Точно по тази причина не говоря за това. — Тя отново се взря в снимките. — За пръв път видях снимка на „Вихрения танцьор“, когато бях на осем години. Беше в онази книга на Лили Андреас, която ти видя в лабораторията. Известно време я носех непрекъснато у мен. Не исках да я изпускам от очи. Тя означаваше нещо важно за мен, Алекс.
— Пегас е приказно създание. Би завладял въображението на всяко дете. — Особено на дете, тъй пренебрегвано от родителите си, както е била явно Кейтлин, помисли си той. — Крилат кон, който може да те отведе чак при звездите.
— Не, не беше това. Беше… сякаш двамата сме свързани от обща тайна. — Тя безпомощно поклати глава. — Но аз самата още не я знам. — Погледът й срещна неговия. — А той държи да узная тайната му. Иска точно аз да я открия… — Тя спря, за да потърси нужните думи.
— Какво?
— Не разбираш ли? „Вихреният танцьор“ е бил считан за символ на власт от не една блестяща личност в човешката история. Трябва да е имало причина, за да са го чувствали така.
— Той е много голяма ценност. На подобни предмети често се гледа с почти религиозно страхопочитание.
— Не, има още нещо. — Очите й внезапно заблестяха силно на светлината. — О, не искам да кажа, че е бил донесен на земята от някакви извънземни или пък, че е религиозен символ. Но той съществува, някой го е създал и трябва да има причина, поради която упражнява такъв ефект върху всички нас. Надписът означава нещо.
— Някоя рецепта за печено… — Той прекъсна лекомисления отговор по средата, щом видя изражението и. След месеци мълчание по въпроса най-накрая беше споделила тайната и заслужаваше по-деликатно отношение.