— Време е за сън. — Той се надигна от бюрото и я издърпа да стане. — Някой друг път ще се промъкнеш тук да изучаваш тези снимки. „Вихреният танцьор“ съществува от хиляди години. Мисля, можем да предположим, че ще съществува и утре.
Тя въздъхна.
— Наистина мислиш, че съм полудяла.
— Не. — Той докосна леко с устни слепоочието й, докато я насочваше към вратата на кабинета — Убеден съм, че в теб има нещо особено, което ми е трудно да приема. Но щом и Александър Велики е бил известен със слабостта си към „Вихрения танцьор“, трудно бих могъл да ти се сърдя.
— Ти не вярваш, че е възможно. Пък и не очаквах да повярваш.
— Не мога да приема това, в което си убедена. Не съм израснал под магията на някаква статуя, нито пък съм тичал из поляни с цветя. Моят свят винаги се е крепял на твърдата, хладна логика. — Той спря пред извитото стълбище и докосна нежно шията й. — Но много ми се иска да ти повярвам. Докажи ми го. Покажи ми го, Кейтлин.
Тя мрачно го изгледа и внезапно на лицето й изгря ослепителна усмивка.
— Ще го направя. — Обърна се, за да тръгне по стълбището и отново му хвърли един поглед. — Няма ли да се качиш?
— Ще дойда веднага, щом прибера снимките и угася лампата. — Той се засмя. — Това е нещо, което съм възприел отдавна. Прибирай си винаги мозайката на сигурно място, за да не ти я разпилеят.
— Мозайката ми няма да има никаква стойност, ако Питър не ми изпрати онзи превод — измърмори тя. — Засега улучвам все телефонния му секретар.
— И впоследствие той не ти се обажда?
— Не, само ми праща експресно със следващата поща поредната партида снимки. Можеш ли да си представиш стотиците снимки, които в момента изпълват чекмеджето на бюрото ми?
— А не допускаш ли, че иска елегантно да те изпързаля?
— Разбира се, че е така. — Тя неохотно се засмя. — И не му прави чест. Този дневник ми трябва.
— Значи, ще му се обадиш и утре.
— Все някога трябва да му свърши фотолентата. Мисля, че използва „Кодак“. — Тя продължи нагоре по стълбите, но на площадката отново спря и се обърна. — Страх ме е, Алекс.
Той се намръщи.
— Е, това е вече смешно…
— Не ставай глупав. Не заради „Вихрения танцьор“. — Тя нетърпеливо свиваше пръстите на лявата си ръка. — Днес следобед ще получиш окончателния проект на Льоклерк. Ами ако не те удовлетворява?
— А какво щеше да стане, ако „Вихреният танцьор“ се окаже творение на магически сили? — изкикоти се Алекс. — Шансовете са горе-долу същите. Льоклерк е блестящ професионалист. Престани да се тревожиш и лягай да спиш.
Тя му се усмихна вяло, обърна се и изтича нагоре по стъпалата.
Той я наблюдаваше от подножието на стълбището.
Каквато си беше сдържана и практична, Кейтлин явно изпитваше към него голямо доверие, за да сподели чувствата си към „Вихрения танцьор“. Той се почувства така, сякаш му беше направила огромен подарък.
Завъртя се на пети и влезе обратно в кабинета. Грижливо подреди снимките на купчинка и ги пъхна в средното чекмедже на бюрото. Протегна ръка да изгаси лампата отгоре.
Телефонът върху бюрото иззвъня.
Ръката му замръзна във въздуха, а очите му се втренчиха в телефона. Само Голдбаум и Катрин знаеха, че те се намират на този телефон и никой от двамата не би звънил посред нощ без наложителна причина.
Той вдигна слушалката.
— Алекс, момчето ми, чух, че си ме търсил.
По тялото му премина хладна тръпка.
— Ледфорд?
— Че кой друг? И аз като теб съм изключителен комбинатор.
Ръката на Алекс стисна слушалката тъй силно, че чак кокалчетата му побеляха.
— Копеле гадно! Ще те изкормя.
Ледфорд се изкиска.
— Знаех, че ще си недоволен от разчистването на сметките ми с Павел. Но всичко беше за твое добро, Алекс. Ти не приемаше достатъчно на сериозно думите ми и трябваше някак да те стресна. Въпреки че май винаги съм знаел, че няма да е от полза. Разбрах, че напоследък търчиш из цяла Европа, за да ме откриеш. Месеци наред опитвах да се съпротивлявам на желанието да ти се обадя, но никога не съм бил устойчив на изкушения.
— Как разбра къде да ме откриеш?
— Имам си собствени канали, както и ти. Знаеш ли, нямаше да е от голяма полза, ако бе успял да ме намериш. По отношение на теб съм неуязвим.
— Тогава, значи, нямаш нищо против да ми кажеш къде си.
— О, не, това би развалило всичко. Вече предвкусвам предизвикателството.
— Няма никакво предизвикателство.
— Разбира се, че има. Това е също като шахматните партии между нас, само че с по-голям залог. — Той замълча. — Чудя се дали съзнаваш колко самотен човек съм аз, Алекс.
— Аз пък се чудя дали ще ми повярваш колко не ми пука как си.