Боже опази, тъкмо от това се нуждае тя, помисли си отчаяно Кейтлин. Майка й беше дошла от чувство на вина и сега от Кейтлин се очакваше да оправи нещата. За миг тя се изкуши да откаже на Катрин и да я отпрати обратно в къщата.
— Брала съм цветя като дете — Катрин се усмихна несигурно и повтори: — Искам да помогна.
Кейтлин се поколеба, преди да преглътне една въздишка.
— Разбира се, слагай ги в моята кошница. Имаме нужда от всеки, който иска да помогне.
Щастлива усмивка засия по лицето на Катрин и тя започна да бере с отмерени движения.
— Тук долу наистина е хубаво, нали? Спомням си как баща ми ме качваше на раменете си и ме носеше из полето. Ти не познаваш дядо си, Кейтлин. Беше едър мъж и се смееше много. Иска ми се ти…
Повей на хладен вятър облъхна бузите на Кейтлин и тя вдигна глава, за да впие поглед в хоризонта, без да чува повече приказките на Катрин. Облаците се кълбяха и се трупаха над главите им.
Жак спря до нея с препълнена кошница.
— Жан Батист се върна.
Кейтлин се обърна към него, сърцето й подскочи от надежда.
Жак поклати глава.
— Семейство Мюние не са пуснали работниците. Тяхната лавандула цъфти и имат нужда от тях.
— По дяволите! — Кейтлин отново погледна тревожно към небето.
— Вятър. — Жак вдигна очи. — Силен вятър. Ще стане лошо.
Кейтлин прехапа долната си устна.
— След петнайсет минути?
— След десет. — Жак продължи към камиона.
Десет минути. Досега успяха да оберат едва четвъртината. Кейтлин усети как я обхваща паника, протегна ръце към храста пред себе си и, без да вижда нищо, започна пак да бере. Минутите летяха, пръстите й не смогваха.
Вятърът се усили, развявайки късите й кестеняви къдрици, замириса й на дъжд и рози.
Слънцето изчезна и полето бе обляно в странна златиста светлина, която предхождаше бурята.
Кейтлин чуваше неспокоен шепот като шумолене на сухи листа. Идваше от берачите, които бързаха до изнемога.
Чу се първият слаб тътен на гръмотевица.
Пръстите й се движеха несръчно и неистово, сякаш никога не беше откъсвала нито цвят.
До Кейтлин достигаше гласът на майка й, която й говореше нещо, но тя вече не разбираше нито дума.
Жак извика на работниците да връщат кошниците.
Тя продължи да бере.
Една голяма капка се пръсна на бузата й и потече надолу по шията й.
— Кейтлин. — Гласът на Жак прозвуча много нежно до нея — Бурята започна. Дай кошницата да я отнеса до камиона.
Кейтлин го погледна с див протест.
Златистото сияние беше изчезнало и върху полето падна сянка. Вятърът духна късата прошарена коса на Жак и прилепи раираната му памучна риза към силните мускули на гърдите му.
— Остави, Кейтлин. Знаеш, че берачите няма да спрат, докато ти не напуснеш полето.
Тя погледна работниците, които я наблюдаваха мълчаливо. Дори и потоп да се изсипеше, те щяха да останат на полето с нея и щяха да берат разкъсваните от вятъра и напоени с вода цветове.
Предаността им напълни очите й със сълзи, които пронизващият вятър отнесе.
Тя се стегна и изтри длани в джинсите си.
— Вземи кошницата. — Гласът й беше неравен и трябваше да преглътне, преди да извика, заглушавайки бурята: — Край. Направихме, каквото можахме. Най-горещи благодарности на всеки от вас. Сега тичайте на сухо.
Мъже, жени и деца се втурнаха между редовете, хвърлиха последния си товар на дъното на камиона, преди да забързат към селото оттатък хълма.
— Смятам, че се справихме много добре, нали? — запита самодоволно Катрин и се запъти към камиона.
Не достатъчно добре, си помисли вцепенена Кейтлин, която вървеше бавно след майка си. Дори много лошо.
— Побързай, Кейтлин. — Катрин затича, щом дъждът започна да се лее като порой. — Как не се сетих да взема чадъра си. Утре ще се наложи да пътувам до Кан на фризьор.
Кейтлин наблюдаваше как Жак опъва мушама върху каросерията на камиона.
— Мамо, ти се върни вкъщи. Аз ще придружа Жак до навеса.
— Щом искаш. — Катрин леко потрепери. — Мразя да се мокря. Вероятно се обажда котешкото в мен. Винаги съм искала да се преродя в бяла персийска котка. Представям си как съм се изтегнала върху огромна сатенена възглавница, а каишката ми е с цвят на топаз точно като очите ми… — Тя хвърли поглед през рамо. — Помогнах ли поне мъничко, Кейтлин?
Кейтлин й се усмихна с усилие.
— Помогна много, мамо. Сега се върни и се преоблечи. Няма нужда да настиваш.
Катрин кимна.
— Ще ти приготвя хубаво топло ядене. Един от моите специалитети с агнешко. — Тя тръгна към господарската къща, избирайки пътя си тъй внимателно, както би направила котката, на която преди малко се оприличи.