Кейтлин се усмихна.
— Имах си достатъчно занимания. Нали знаеш, че това беше делово пътуване. Утре трябва да се върна, за да довърша приготовленията за тържеството, след като подпишеш договорите. — Кейтлин разкопча блузата си и я съблече, докато отиваше към бюрото си, за да вземе работна риза. — Но в Париж винаги е приятно, а освен това ходих и по музеите.
И Алекс, обвит в парата, проникващ и отдръпващ се от нейното тяло.
И ехтящият му смях в двора на Лувъра.
И вдигнатите му в почуда вежди, когато оберкелнерът придружаваше старата дама и любимата й афганска хрътка до масата в съседство с тяхната.
— Ти винаги си харесвала музеите. — Катрин й подаде чифт чисти джинси. — Чух по телевизията, че са удвоили охраната в Лувъра. Не мога да си представя как човек ще поиска да разглежда едно място, което гъмжи от полицаи.
— Те почти не се забелязваха.
— Както и да е, радвам се, че си отново у дома. — Катрин я наблюдаваше как навлича джинсите. — Вчера в Атина имаше отново нападение на „Черната Медина“ и Ларс Краков съобщи, че е сформирал специална група за борба с тероризма, за да ги залови.
— Това е добре. Изглежда, никой друг не е в състояние да ги спре. — Може би този кошмар с Ледфорд скоро ще приключи, помисли си тя.
Катрин се усмихна.
— Спомням си разни истории за Краков, които слушах като дете. Той беше героят на моето детство. Всички деца тогава лепяха негови снимки, както и на Дьо Гол, в албумите си. Краков разгроми нацистите, а ще намери начин да се справи и с тия разбойници. — Тя потрепери. — Слава Богу, че подобни неща не се случват в цивилизовани градове като Кан и Ница. Колкото по-голям е градът, толкова нараства и опасността от размирици.
— В Париж беше много спокойно, докато бяхме там. — Кейтлин закопча джинсите си и седна на леглото да си завърже връзките на обувките. — Единствената разлика, която забелязах, бяха войниците на летището.
Кейтлин не знаеше какво повече да каже и почувства същото неловко мълчание, което обикновено се възцаряваше между тях, след като бяха изчерпали общите си теми.
Изглежда, Катрин не го забелязваше. Все още се мръщеше, загледана в синия моряшки костюм.
— Наистина трябва да ми позволиш да изхвърля тази раздърпана вехтория, скъпа. Направо е отвратителна.
Мариса Бенедикт вдигна очи и се усмихна на Кейтлин, която се приближаваше към нея покрай лехата с туберози.
— Вие сте Кейтлин Вазаро. Видях ви на пристанището в Рейкявик. — Очите й блестяха. — Но така или иначе щях да ви позная, защото майка ви ми показа всички снимки от албума.
— Майка ми ви е показала тези снимки?
— О, да, тя много се гордее с вас. — Мариса избърса потта от чело то си с ръкава на блузата. — Но, предполагам, че и вие го знаете.
— Не. — Кейтлин погледна замислено назад към имението и си припомни онзи момент на неловкост, преди да се раздели с Катрин. Понякога майка й успяваше да я изненада и тя винаги се заклеваше да се опита да я опознае по-добре. Но сега нямаше време за това. — Не, не съм знаела. — Тя отново погледна Мариса. — Не е необходимо да работите в градината. Вие сте наша гостенка във Вазаро.
— На мен ми харесва. — Мариса откъсна едно цвете и го хвърли в кошницата си. — Пък и съм свикнала да работя през ваканцията. Последните две лета бях в Морския институт в Сан Диего, където се грижех за делфините. Искам да стана биолог — специалист по морска фауна.
— Разбирам. — Кейтлин също започна да къса цветове. — По тая причина ли отидохте в Исландия да спасявате кита?
— Трябва нещо да се направи. — Тя поспря за миг, за да огледа полето. — Тук, във Вазаро, е много хубаво. Много мило от ваша страна, че ме поканихте.
— Мама ми каза, че не й създавате никакви затруднения, пък и явно помагате доста на Жак.
— Знаете ли, в брането на цветя има нещо много успокояващо — каза меко Мариса. — Напомня ми за преживяването при гмуркане. Това е един различен свят. Накъдето и да погледнеш, виждаш свежест и красота, тя те обгражда, всмуква те и премахва всяка гадост и болка.
Кейтлин се взря в грейналото лице на младото момиче и изпита силно чувство на симпатия. Мариса все още беше дете, но вече бе познала в голяма степен гадостта и болката, за които говореше.
— Да, това наистина облекчава.
Мариса погледна Кейтлин и нежно й се усмихна.
— Мама ми каза, че ще ми допаднете. Надявам се да станем приятелки.
Кейтлин също й се усмихна в отговор.
— Сигурна съм в това.