Снимката в неделното приложение на лондонския „Таймс“ веднага привлече вниманието на Брайън Ледфорд. Той спря и леко подсвирна през зъби.
— Красив е. Господи, наистина е красив.
— Кой? — От другата страна на масата Ханс Брукер надигна златокосата си глава с грациозната, но опасна бързина на лъв, подушил натрапник в своето владение.
— Едва ли ще те заинтересува — Брайън не откъсваше очи от вестника. — Яж си закуската.
— Ако не ме интересуваше, нямаше да питам. — Добре оформените устни на Ханс се начупиха. — Пък и не съм гладен.
— Когато вчера отидохме да поплуваме в полунощ, забелязах, че нещо си отслабнал — каза Брайън. — Тревожа се за теб. Трябва да се грижиш повече за себе си, моето момче.
— Ще правя каквото си искам. — Но само след минута Ханс започна да си яде филията.
Започва да става все по-послушен, помисли със съжаление Брайън. За него беше голямо предизвикателство да подчинява волята им, но след като веднъж го постигнеше, обикновено се чувстваше тъжен. Беше привлякъл Ханс Брукер още в началото, когато преди повече от година сформира „Черната Медина“, защото му допадна едновременно ослепителната руса мъжественост на момчето и смъртоносния му талант да монтира експлозиви. Комбинацията от ангелската външност и студена жестокост на Брукер предизвикваше у Брайън такава силна възбуда, каквато не бе изпитвал от години.
Ханс беше израсъл по улиците на Мюнхен, присъединил се към терористичната група „Синове на Справедливостта“ на дванайсетгодишна възраст и само година по-късно бе убил за първи път човек. По времето, когато привлече вниманието на Ледфорд вече имаше зад гърба си още девет убийства, извършени по различни умели и отблъскващи начини и бе станал гениален в изкуството да се изготвят и монтират бомби и пластични експлозиви. Момчето беше едва осемнайсетгодишно, не особено интелигентно, грубо, самонадеяно и твърдо уверено в превъзходството на мъжкия пол, което по принцип отвращаваше Брайън. Беше почти съвършен. Как, наистина, би могъл да му устои — помисли си доволен Ледфорд.
Изключено беше да го прелъсти физически, но бе напълно възможно да подчини разума и чувствата му. След като веднъж беше решил, че за него Ханс е достойно предизвикателство, Брайън се захвана да го „обучава“ и откри как точно да го манипулира напълно. От опит се беше убедил, че на сираците им въздейства повече фигурата на силния баща, отколкото на любовника, дори и на такива смъртоносни сираци като Ханс, а Брайън вече владееше до съвършенство ролята на баща. Само за половин година Ханс бе станал напълно зависим от него. Жалко, че предизвикателството вече не съществуваше.
— Та кой е тоя?
Момчето ревнуваше. Сигурно щеше да бъде едновременно учудено и отвратено, ако можеше да осъзнае, че страстната му емоционална привързаност към Брайън граничеше със сексуалното влечение. Брайън се изкушаваше да го подразни нарочно още малко, но нямаше да бъде разумно от негова страна. Ханс беше малко маниакален, затова не биваше да го изважда от равновесие.
— Не се тревожи, Ханс. Става въпрос за една статуя. — Той му подаде вестника. — „Вихреният танцьор“. Нали е красив?
— Аха. — Ханс се отпусна и се засмя, като дори не погледна към снимката. — Ще го свием ли?
— Много вероятно.
— Той каза да спрем с кражбите.
— Тогава трябва да го накараме да промени решението си, нали? — Брайън отново разгледа снимката. — Защото наистина трябва да го притежавам. Обади се в редакцията на вестника и разбери кой е поръчал тези статии за пристигането на „Вихрения танцьор“ в Париж.
— Обади се сам. Да не съм ти роб.
— Но нали ти харесва да ми доставяш удоволствие. — Гласът на Брайън стана мек като кадифе, а очите му все още не се откъсваха от вестника. — А аз наистина държа да ми направиш тази услуга.
Без да си прави труд да го погледне, Брайън знаеше, че светлите бузи на Ханс започват бавно да почервеняват. Момчето ставаше все по-досадно предсказуемо. Ханс промърмори някаква ругатня, блъсна стола си настрани и закрачи към телефона.
Брайън се облегна назад и се вгледа замислен в снимката на „Вихрения танцьор“. Трябваше да убеди партньора си, че една нова кражба няма да навреди много на цялостния им план. Вероятно щеше да бъде по-благосклонен, ако Брайън предложи да осигури разходите по операцията. Не, само това май няма да е достатъчно. Без съмнение, той ще поиска групата на Брайън да свърши работата, която упорито бе отказвал в последните няколко седмици. Господи, как не му се искаше да го прави. Този човек не можеше да оцени красотата на наследството от миналото; в културно отношение бе безчувствен като хунския вожд Атила.