Ханс остави слушалката.
— Алекс Каразов.
Брайън отметна глава и се изсмя с ръмжене.
— Чудесно. Той е направо чудесен. — Плесна се по коляното. — Господи, знаех си аз. Чудя се само как е успял да го направи?
— Познаваш ли Каразов?
— Недей да се мусиш. Нали си спомняш стария ми приятел Алекс? Трябваше да му отправя предупреждение с негов близък другар.
Ханс се намръщи.
— Сега си спомням. Беше през юни. Не искаше да идвам с теб.
Защо ли не беше позволил на Ханс да го придружи в това пътуване, почуди се Брайън. По това време тъкмо бе стигнал към средата на процеса на неговото покоряване и знаеше, че момчето би се забавлявало да поработи над Рубански. Брайън би могъл да се погрижи те двамата с Алекс да не се засекат.
Все пак, по някаква причина, бе поискал срещата му с Алекс да си остане тайна от всички. Изцяло негов проблем. Беше казал на Алекс, че изпитва към него двойствени чувства, но не беше съвсем сигурен какви точно бяха те по онова време.
Зачуди се дали все още е способен да изпитва любов. Брайън не беше допускал това чувство до себе си от толкова време насам, че вече не помнеше какво е всъщност. Мразеше Каразов, но също така желаеше близостта му и го уважаваше. Понякога дори го беше защитавал. Вероятно омразата граничеше с любовта. Дали, освен че мразеше Алекс Каразов, го и обичаше?
— Ще го убиеш ли?
— Много е възможно.
— Нека аз го направя. Ще го направя вместо теб. — Гласът на Ханс беше свиреп, а сините му очи проблясваха от нетърпение. — Прав си. Наистина обичам да правя нещо за теб.
— Това е така, защото сме привързани един към друг. Като баща и син. — Момчето наистина е страхотно, помисли си Брайън отчуждено, докато протягаше ръка, за да го погали нежно по златистата коса. Ханс преди бе свикнал да си подстригва косата съвсем късо, в желанието да сведе до минимум ангелския си вид и да изглежда по-голям мъжкар. Явно доказателство за влиянието му над Ханс беше фактът, че само след пет месеца успя да го убеди да я пусне волно до сегашната й дължина. Почувства сладостната тръпка, която премина по тялото на момчето, когато докосна тази лъвска грива. Никога не би успял така да подчини Алекс на волята си, помисли той с неудоволствие. — Не, ако ще трябва да се случи, ще го свърша сам.
Очите на момчето яростно заблестяха.
— Ти го харесваш.
— Не ставай глупав. Не го харесвам. — Брайън погледна отново снимката на „Вихрения танцьор“ и се усмихна. Нито Каразов, нито пък „Вихрения танцьор“ можеха да предизвикат у него подобно лековато чувство като харесването. И все пак, донякъде изпитваше нещо подобно и към двамата. — Но мисля, че първо трябва да разберем с какво друго се занимава в момента старият ми приятел Алекс. Я да видим сега кого бих пратил да му достави онази малка изненада? — Той щракна с пръсти. — Ферацо. Обади се в Париж на Ферацо и му кажи, че отсега нататък искам постоянно наблюдение над Каразов.
— Аз ще ида. Остави ме да го направя.
Брайън се изкиска.
— И след някой друг ден ще намерят Каразов разцепен като презряла диня в някоя алея. Обади се на Ферацо.
— Това не ми харесва.
— Не е нужно да го харесваш, просто го направи. А сега помълчи малко, докато се обадя в Брюксел, за да разбера дали мога да уговоря една сделка с нашия очарователен приятел. — Отиде до телефона.
След няколко минути го свързаха и той обясни какво иска да направи.
— Невъзможно — отговори партньорът му.
— Винаги съм бил отзивчив към твоите искания — възрази Ледфорд. — Наистина държа на това.
От другата страна на линията замълчаха.
— Колко много държиш?
Ледфорд въздъхна.
— Е, добре, това е в разрез с естетическите ми възгледи, но ще ти осигуря големия взрив.
— Това вече е честна сделка, една антикварна ценност срещу друга. И все пак, не разбирам защо ти харесват толкова тези вкаменелости. Време е да изметем боклука на изминалите столетия, за да разчистим пътя на един нов свят — светът на ясната мисъл и изчистените модерни линии.
— Казах ти, че ще го направя.
— Трябват ми четири.
Ледфорд обмисли въпроса.
— Четири ще ме доведат до банкрут. Ще ти дам три.
Отново мълчание.
— Само ако направиш още нещо за мен. Смайти ми играе номера. Може да ми потрябва помощта на твоя приятел, за да го очистим.
Ледфорд погледна към другия край на верандата, където Ханс се беше излегнал в бял плетен стол, преметнал елегантно през облегалката обутия си в джинси крак. На устните му се появи лека усмивка.
— Как точно?
— Без излишно насилие. Мисля, че една сърдечна атака ще свърши работа.
— Ханс ще бъде разочарован. В момента е доста раздразнен за него ще е добре дошъл всякакъв шанс да се разтовари от гнева си. Та кога?