Ханс кимна.
— Е, добре, всички тези прекрасни страни са като фургоните, които искаме да наредим един до друг. Трябва само да им устроим още няколко нападения на индианци и тогава ще са благодарни за всяка помощ отвън. Щом не могат да я получат от собствените си правителства, ще се обърнат към всеки, който им я предложи. Запланували сме едно последно разрушение, което ще придвижи нещата.
— Това, за което ми разказа тук, в Турция?
Брайън кимна.
— След като веднъж са узрели, ще ги насметем тъй светкавично, че няма и да усетят откъде им е дошло. Великобритания е несговорчива в твърде много сфери и това ужасно дразни нашия приятел.
— О! — Ханс помълча малко. — Но защо се налага да използвам инжекция за Смайти?
Ханс пак се върна на първоначалния си тъп въпрос и Брайън отчаяно се запита дали нещо от това, което каза, бе проникнало въобще в тази красива златокоса глава.
— Защото в следващите няколко месеца никой не бива да се усъмни, че някаква опасност грози Картрайт. Иначе ще е много трудно да я отстраним и заменим с някой наш доверен човек, който да е по-сговорчив.
— Значи, ще убиете старата дама?
Брайън трепна.
— Тя не е стара дама, а жена в най-зрялата си възраст. Не може всички да са на деветнайсет.
— Досега не съм убивал и възрастна дама.
— Съмнявам се, че ще изберат точно теб да го направиш.
— А защо не?
— Тази работа изисква грижлива подготовка и координация между всички участници.
— Мога да го направя. Моля те. — Ханс хвана ръката на Брайън с двете си ръце и я допря до устните си. — Аз… имам нужда да го направя.
— Наистина ли? Защо?
— Аз бях… — Той млъкна, за да избере подходящи думи. — Свикнал съм да ме уважават. Щом влезех в една стая и чувствах, че съм господарят там. Преди да ме направиш толкова… — Той млъкна и след това прошепна. — Бях свикнал да върша разни неща.
Брайън се засмя нежно.
— Да не би самоуважението ти да е накърнено от нашата връзка? Надявах се да съм те научил, че добрият син проявява уважение и послушание към всичко. Нямам никакво желание да те правя нещастен. Може би за теб ще е най-добре, ако те пусна да си идеш.
— Не! — Ханс стисна още по-силно ръката му. — Знаеш, че нямах това предвид… Просто ми възлагай повече неща.
— Ще го обмисля. — Брайън се усмихна. — Нека сега да видим как ще се справиш утре със Смайти. — Усмивката му помръкна и той придоби замислено изражение. — А след като обслужиш Смайти, докато си още в добрата стара Англия, може да ги уредя една разходка до Килъни Даунс в Йоркшир, за да свършиш още нещо.
Онзи негодник не му подаде ръка за сбогуване, докато чакаха за асансьор и Смайти се почувства облекчен. Не би изтърпял гадното докосване на този мъж, след всичко, което бе чул от устата му.
— Помислете отново. Това е единственият ни изход.
— Ще го обмисля. — Смайти натисна копчето за повикване. — Ще ви уведомя. Сигурен съм, че вярвате в правилността на постъпката си, но не бива да се вземат прибързани решения. — Вратите на асансьора се отвориха и Смайти забързано влезе в кабинката. — Разбирате, че ме заварихте неподготвен. За мен беше голяма изненада. Трябва да… — Той млъкна, като видя тънката злобна усмивка върху лицето на другия. Смайти се разтревожи много, като осъзна, че не е успял да го заблуди, че явно е показал отвращението си твърде ясно.
Вратите се притвориха и го отделиха от излъчващата заплаха безупречно елегантна фигура, след което Смайти си пое дълбоко дъх и натисна копчето за шестия етаж. Трябваше само да си отиде в стаята и да се обади в канцеларията си. Щяха да му изпратят няколко човека, които да го придружат до кабинета на министър-председателя на „Даунинг стрийт“, където ще разкаже историята си.
И то каква история.
Обхвана го същият гняв, както в мига, в който му казаха какво искат от него. Господи, вярно беше, че е адски трудно да работиш за човек като Аманда Картрайт, но, по дяволите, тя си вършеше чудесно работата и той всъщност харесваше старото момиче. Нямаше никакво намереше да допусне провала й на тази конференция.
Вратите на асансьора се отвориха и той изтича по коридора към стаята си. Пъхна ключа в ключалката и отвори широко.
— Хер Смайти, мога ли да поговоря с вас?
Сърцето му прескочи и мускулите му се стегнаха, като усети как го обхваща страх. Но се отпусна, щом видя през рамото си младежа, който вървеше към него откъм асансьорите. Вероятно не беше повече от осемнайсет или деветнайсетгодишен, на възрастта на собствения му син Робърт, който миналата година бе влязъл в Оксфорд. Момчето беше обуто в тесни дънки, с черно поло и бяло яке, а златистата му коса падаше като лъскав водопад над ушите. Слава Богу, Роб се обличаше винаги по-прилично, отколкото връстниците си и поддържаше косата си грижливо подстригана. Но това момче поне изглеждаше по-чисто и привлекателно от повечето приятели на Роб. — Извинете, но имам бърза работа.