— Но аз съм дошъл толкова отдалеч, хер Смайти. — Усмивката на момчето озари с ангелско сияние красивите му черти, когато то застана до Смайти. Пъхна небрежно лявата си ръка в джоба на якето. — И обещавам да не ви отнема повече от минута.
На 30 септември следобед Алекс позвъни на Кейтлин в хотел „Интерконтинентал“. Гласът му беше напрегнат и делови. — Челси Бенедикт ще пристигне със самолет в Париж четири дни по-рано. Иска утре да си на линия и да я посрещнеш във фоайето, като се приземи в един.
— Необходимо ли е?
— Тя счита, че е. Може би ще се зарадва, ако осигурим репортер от пресата. Но ти сама ще решиш.
— Добре тогава, ще я посрещна. Успя ли да уговориш „Бакара“ да ускори производството на флаконите?
— Всичко е наред. Ще има достатъчно за пробната серия.
— Отново си успял. Май е също толкова ефикасно да отнемеш някому нещо, което желае, колкото и да му го дадеш.
— Не се чувствам гузен за това, че съм извил на някого ръцете, Кейтлин.
Защо ли спореше с него, след като единственото, което искаше, бе да затвори телефона и да не чува повече гласа му.
— Не те осъждам — каза уморено тя. — Просто ми изглеждаше прекалено насилствено.
— Така си беше. — Той помълча. — И аз самия съм такъв.
— Вярно, такъв си. — Тя промени темата. — Ами пресата?
— Не си ли видяла още вестниците?
— Напоследък не им отделям много внимание. Половината си време май прекарвам в разговори по телефона със Сердо от фабриката за парфюми, а през останалата половина уреждам нещата за тържеството. Пишат ли за нас по вестниците?
— Разгласата за пристигането на „Вихрения танцьор“ във Франция върви с пътна пара в пресата и телевизията.
— Значи постигна това, което искаше.
Странна нотка на напрежение прониза гласа на Алекс.
— Да, постигнах това, което искам. — После добави натъртено. — Това, което и двамата искахме. Ще се обадя пак на Челси и ще й предам, че си съгласна да я посрещнеш.
Когато Кейтлин влезе във фоайето на хотела в един по обяд на следващия ден, завари Челси край купища багаж, около които объркано сновяха пикола, един мъж в шофьорска униформа и портиери. Сега тя изглеждаше съвсем различна от небрежно облечената жена, която Кейтлин бе срещнала в Рейкявик. Днес Челси бе облечена в кафява, плътно прилепнала по тялото й рокля, а светлата си коса се открояваше ярко на фона на тъмната материя. Изглеждаше изключително самоуверена и страхотно шик.
— Здрасти — извика Челси на Кейтлин. — Ей сега идвам. — Като по чудо актрисата удържа на думата си. Мълниеносно и умело тя разпореди портиерът да я регистрира, раздаде бакшиш на всяко пиколо и като повика с пръст шофьора, закрачи енергично през фоайето към Кейтлин. — Ама че лудница. Кейтлин, това е Джордж. Той ще ни бъде шофьор по време на престоя ми в Париж.
Кейтлин едва успя да измърмори поздравлението си, преди Челси да я поведе през изхода към черната лимузина, паркирана на „Рю дьо Кастилион“.
— Надявам се, няма да възразиш, че казах на портиера да премести багажа ти в моя апартамент. Знам, че първо трябваше да те попитам, но тези апартаменти за специални гости са винаги тъй огромни, като футболно игрище, и няма да ти досаждам, когато имаш нужда от уединение. Мразя да бъда сама в хотел.
— Нямам нищо против. — Кейтлин се стресна, когато Челси буквално я бутна върху задната седалка на лимузината и попита:
— Къде отиваме?
— По магазините. — Погледът на Челси щателно проучи тясната сива рокля на Кейтлин. — Въпреки че Кристиан Лакроа може и да не те допусне до вратата си в тоя ти вид. Е, добре, ще им кажем, че последните пет години си била в Конго. Няма да посмеят да отпъдят една мисионерка. — Преди да влезе в лимузината тя поспря и пое дълбоко въздух. — Господи, обожавам аромата на Париж. С нищо не може да се сравни. Прясно изпечени кроасани, количките на цветарките, въглеродният окис на туристическите автобуси…
Кейтлин се засмя.
— И щракането на фотоапаратите.
— Това е звук, не аромат. Нека се погрижим за сетивата си. — Челси пристъпи в лимузината и Джордж затръшна вратата. — Хайде сега да се насладим на наситената с парфюми атмосфера на Лакроа.