Жак беше свършил с връзването на мушамата и скочи на земята в момента, в който Кейтлин стигна до камиона.
— Можеше да е и по-зле.
Кейтлин хвърли поглед назад към полето, из което сега бушуваше вятърът. От небето безмилостно се лееше пороен дъжд. Чувството на болка от загубата нямаше нищо общо с унищожението на самата реколта. Пред очите й се разрушаваше нещо крехко и красиво, нещо, което беше част от нейните корени, от спомените й, от самото й сърце.
— Идваш ли? — Жак се качи в кабината на камиона.
— Нямаш нужда от мен. Ще стигна пеша до навеса.
Той я гледаше как стои в дъжда. Джинсите и тениската й бяха залепнали по високото й слабо тяло, очите бяха изпълнени с болка. Не й възрази. Знаеше, че няма смисъл.
— Ще покриеш загубите, когато продадеш парфюма. — Той се усмихна мило, на набразденото му почерняло лице блеснаха неравни бели зъби. — Идва нов сезон с нова реколта.
Но и двамата знаеха, че някои храсти няма да издържат толкова силна буря, тъй като корените им бяха отслабнали от предишни стихии. А що се отнася до парфюма, как щяха да го изкарат на пазара, когато всеки франк им беше нужен, за да преживяват? Все пак Жак нямаше да се откаже от надеждите си, нито пък тя трябваше да го прави. От горчивия си опит беше научила, че ако искаш нещо на тоя свят, трябва да се вкопчиш в него като булдог, докато го получиш. Бяха губили и печелили много битки през годините, тази беше само една от многото. Кейтлин кимна. „Щом продам парфюма си“.
Отмести се от пътя и му махна да тръгва. Жак запали мотора и камионът потегли бавно по чакълестия път и изви нагоре към дългите каменни сгради зад господарската къща.
Кейтлин притича към склона да се скрие. Седна на мократа трева и обгърна с ръце коленете си. Бурята брулеше розовите храсти с такава жестокост, каквато берачите никога не бяха виждали. Някои бяха изкоренени от вятъра, тъмночервени цветове се валяха навсякъде, натъпкани в калта. Ручейчетата дъждовна вода, които бяха потекли между редовете, ги влачеха към пътя.
Бурята продължи още един час, а Кейтлин седеше, наблюдаваше опустошението и чакаше края.
Късно следобед дъждът най-после спря и иззад облаците се показа изтощено лимоненожълто слънце. Кейтлин се изправи и бавно тръгна надолу по хълма. Бяха загубили поне половината розови храсти.
Но Кейтлин остана на полето не за да пресмята пораженията. Тя имаше нужда да се убеди за сетен път, че въпреки всички превратности на съдбата, въпреки капризите на природата родът Вазаро винаги е оцелявал.
Коленичи и загреба шепа мокра пръст — хладна и жива като нейния род. Усети, че като топла вълна по тялото й се разлива успокоение — мехлем за острата й болка. Всичко ще се нареди. Тя ще да се справи. Просто трябва да бъде силна като истинска издънка на своето семейство. Трябва да работи по-усилено, да бъде по-находчива и да намери начин да убеди хората от банката, че Вазаро е много повече от някаква си ипотека.
Ръката й стисна здраво мократа земя.
Беше жива.
— Той е тук, Алекс. — Павел отвори вратата и отстъпи настрани, за да пусне Брайън Ледфорд да влезе в кабинета. — Ще имаш ли нужда от мен?
— Разбира се, че няма да ни трябваш — Брайън Ледфорд прекоси стаята, като се мъчеше да съблече палтото си с яка от бобър.
Павел не му обърна внимание.
— Алекс?
Приятелят му поклати глава.
Павел се поколеба, намръщи се от неудобство, вторачил очи в Ледфорд. После сви масивните си рамене и затвори вратата.
— Предпазливо копеле. Бях забравил как се грижи за теб. — Ледфорд хвърли палтото си върху кушетката от кафява кожа. — Боже мой, тук е ужасно студено. Надявам се, че оценяваш жертвата ми, дето идвам да се видим в такова време.
Под палтото си Ледфорд носеше сив костюм от туид от Севил Роу. Той свали от ръцете си стоманено сивите италиански ръкавици и развърза синия кашмирен шал от силния си дебел врат. Освен че беше елегантно облечен, Ледфорд малко се беше променил за тези пет години. В чупливата му тъмноруса коса се прокрадваха малко повече сиви нишки, високата му широкоплещеста фигура беше натежала с някой и друг килограм, но едрите сурови черти си бяха съвсем същите. Същият беше и изразът на неизчерпаемо добро настроение, което се излъчваше от червендалестото му лице и блестящите лешникови очи.
Гласът му избумтя сърдечно.
— Алекс, моето момче, колко се радвам отново да те видя. Признавам, че когато снощи ти звъннах по телефона, бях малко раздразнен, но сега разбирам колко е глупаво да позволяваме на разни дреболии да накърняват взаимната ни привързаност. — Усмихна се, докато хвърляше палтото си върху кушетката от кафява кожа и потъна дълбоко в креслото срещу Алекс, който беше застанал до прозореца. Постави сивите ръкавици в скута си, преди да изпъне мускулестите си крака и да ги кръстоса. — Понякога ми липсват онези дни във Вирджиния. Дори ми е мъчно за нашите партии шах. — Той направи гримаса. — Предполагам, че у мен има нещо мазохистично, тъй като никога не печелех. Но аз съм оптимист по природа, и вярвам, че винаги има надежда, дори когато човек играе срещу супермена на Компанията.