Тя се засмя и поклати глава.
— Аз пък се чувствам по-скоро като обитателка на лудницата. Последните няколко дни бяха доста мъчителни. Чудя се как успявате да се справиш с всички тия насочени прожектори.
— С времето се свиква. — Джонатан взе чаша шампанско от подноса на минаващия покрай тях келнер и й я подаде. — А понякога и подобно нещо помага да се отпуснеш. — Той отпи от своето шампанско и погледът му небрежно обходи тълпата. — Мис Бенедикт изглежда на върха на удоволствието.
Кейтлин погледна тълпата около Челси в средата на залата.
— Тя е изумителна. Достатъчно е да прекара само пет минути с някого, за да го омае. Трябваше да видите как блестящо се справи с пресата.
— Чух, че невинаги е толкова дипломатична. — Джонатан отново се обърна към Кейтлин. — Допада ли ви?
Кейтлин кимна.
— Много. Тя е тъй непосредствена. Искате ли да се запознаете с нея?
— Вече се познаваме. Миналата година бяхме поканени заедно на обяд в Белия дом. — Джонатан допи шампанското си и постави празната чаша върху покритата с дамаска маса. — Познавам почти всички тук. Искате ли да ви представя на Митеран или на Краков?
— И Краков ли е тук? Не бях сигурна, че ще дойде.
— Ето го там, до палмата.
Кейтлин изгледа с интерес този легендарен мъж и съвсем не остана разочарована. На снимките във вестниците късо подстриганата коса на Ларс Краков й се беше сторила бяла, но сега видя, че е по-скоро нюанс между бледо златисто и сребърно. Високата му слаба фигура бе облечена в същия безлично елегантен стил, както и всички останали мъже в залата, но белегът, разполовяващ лявата му буза и тези тъжни, дълбоко поставени черни очи го открояваха от околните. Изглеждаше като светец… или мъченик. Майка й беше разказвала, че е получил този белег като дете, когато е бил измъчван от Гестапо, за да издаде къде се намира Щабът на датската съпротива в Копенхаген. Не беше издал нищо и когато накрая го освободили, тялото му било толкова пребито и осакатено, че трябвало да минат повече от две години, за да се излекува. Беше станал национален герой и след войната се бе издигнал до върховете на европейската политика.
— Много съм слушала за него. Мама направо го боготвори. Познавате ли го?
— Срещали сме се на няколко търговски конференции. Умее да въздейства силно на околните.
Кейтлин долови нотка на сдържаност в неговия тон и погледът й се премести от Краков, за да проучи лицето на Джонатан.
— Не го ли харесвате?
— Както вече казах, много е внушителен. Не го познавам достатъчно добре, за да си съставя мнение. — Очите му изучаваха мъжа, с когото Краков разговаряше и изражението му стана мрачно.
— Но затова пък познавам добрия мосю Далпре. Той е шеф на Интерпол и направи живота ни с Питър кошмарен със своята педантичност спрямо „Вихрения танцьор“. Казах му, че сами ще се погрижим за собствената си безопасност, но той настояваше да знае всяка стъпка от нашия маршрут.
Присъствието на Краков бе тъй ярко, че Кейтлин почти не беше забелязала слабия чернокос мъж, застанал край него и увлечен в енергичния си монолог.
— Изглежда се опитва да го убеди в нещо.
— Раул Далпре е страстен привърженик на идеята за обединена Европа. Вероятно се старае да привлече и Краков в своя лагер. — Джонатан повдигна рамене. — Ако успее, ще си впише голям актив. Краков се е обявил откровено срещу подобно единство.
— А вие какво мислите по въпроса?
— Едно съединение на всички европейски страни под управлението на общо правителство би довело до появата на суперсила, която може да стане заплаха не само в икономически план. Мисля, че ще е добре да бъдем по-внимателни с мосю Далпре.
— От това, което прочетох напоследък във вестниците, разбрах, че терористичните нападения и кражбите ще бъдат по-ефикасно разгромени, ако се контролират от една централна власт. Всички обвиняват раздутата администрация и лошата координация между властите за царящата разруха.
Джонатан повдигна рамене.
— Може би. — После смени темата. — Вие не ми отговорихте. Искате ли да се запознаете с Краков?
Тя отново погледна Краков. Наистина би искала да може да каже на майка си, че се е запознала с него, но бедният човек бе тъй обсебен от словоохотливия мосю Далпре. Тя поклати глава.
— Мама сигурно никога няма да ми прости, но засега ще изчакам. Мисля, че е по-добре просто да обиколя навсякъде, за да се уверя, че всичко върви добре, като се опитам да не бия на очи.