— Изключено. Прекрасните жени могат да бъдат сдържани и дискретни, но никога незабележими. — Джонатан я хвана под ръка и започна да й проправя път през тълпата към Салона на мира в другия край на коридора. — Забравете вече за задълженията си на домакиня. Елате да поздравите Питър и да го успокоите. Той е почти сигурен, че искате да го набучите на шиш.
Тя смръщи вежди.
— Наистина се изкушавах да го направя. Онзи превод ми трябва, а още не съм го получила.
— Тогава нека ви заведа там, та лично да нахокате горкото момче. — Устните му потрепнаха. — Това ще ви удовлетвори много повече, отколкото да говорите с телефонния секретар.
— Как е Питър?
— Чудесно. След малко ще се убедите сама. За него съвсем не е достатъчно, че има инфрачервени камери, алармени системи и десетки мъже от охраната из всички кътчета на двореца. Решил е и самият той да бди за сигурността. — Джонатан умело й проправи път покрай един шишкав джентълмен, облечен в униформа, с внушителна колекция от ордени върху огромния си гръден кош. — Въпреки че беше много впечатлен от взетите от Каразов предпазни мерки.
— Алекс обича да изпипва всичко докрай. Радвам се, че сте доволен.
— Не би и могло иначе. Днес следобед той ни посрещна на летището, провери мерките за сигурност и лично проследи транспортирането на „Вихрения танцьор“ до Версай. Нямаше вяра на нашата охрана и сам нае още хора за вечерта. Преди малко го видях как патрулира из коридора, сякаш се намира на бойно поле. — Той повдигна замислено вежди. — Това е доста необичайно за него. Представях си го по-скоро човек, който задкулисно дърпа конците.
— Обрисувате го като затворника Макиавели.
— Наистина ли? — Джонатан се усмихна. — В много отношения Макиавели е бил умишлено компрометиран. А е бил просто продукт на своята епоха и среда. С Каразов е може би същото.
Бяха стигнали до малка квадратна площадка, оградена от останалата част на коридора с червени плюшени въжета и насред нея Кейтлин видя застанал бдително Питър Московел. Бе облечен в безукорен черно-бял смокинг, но официалното облекло не го правеше да изглежда по-едър и снажен, както беше с Джонатан. Вместо това той изглеждаше по-бледен и източен, отколкото последния път, когато го беше видяла на Порт Андреас.
Слабото лице на Питър грейна в усмивка, щом съзря Кейтлин.
— Здравейте. — Той посочи крилатия кон върху черния мраморен постамент. — Мен ли сте дошли да видите или тоя приятел тук?
— И двамата. — Кейтлин се усмихна. — Как сте, мистър Московел? Изглеждате малко уморен.
— Чувствам се чудесно. — Той се изсмя. — Е, почти чудесно. Само дето малко ми прилоша от самолета.
Джонатан се намръщи.
— За Бога, върни се в хотела да си починеш. Тук вече си изпълни задълженията.
— Не и преди края на вечерта, когато „Вихреният танцьор“ бъде благополучно заключен в сейфа на „Интерконтинентал“.
— Удобно ли сте настанени? — попита Кейтлин. — Ние с Челси сме отседнали в общ апартамент на четвъртия етаж.
Джонатан кимна.
— Отлично. Нашите апартаменти с Питър са на същия етаж. Алекс го е резервирал целия, за да избегне неприятности и да ни осигури спокойствие.
— Значи сме съседи. — Питър се усмихна съучастнически на Кейтлин. — Човек не може да одере жив съседа си.
Тя се престори, че не забелязва молбата в гласа му и го изгледа строго.
— През средните векове са го практикували доста често. Този превод ми е наистина необходим, Питър.
Той въздъхна.
— Вие сте по-жесток робовладелец и от Джонатан. Отец Доменико е почти привършил, а аз ще приключа с останалото по неговите записки. Само още една седмица и дневникът ще бъде напълно преведен.
Очите й учудено се разшириха.
— Отец ли?
— Не са много учените, които са експерти по точната транскрипция на италианския от петнайсети век. Наложи ми се да отида в един манастир във Вирджиния и да помоля отец Доменико да ни помогне.
С чувство на вина Кейтлин си припомни всички онези оскърбления, заклеймяващи мудния преводач, които бе записала по телефонния секретар на Питър.
— Мислех, че сте наел някой да ги преведе. Защо не ми казахте?
— Разбира се, Джонатан ще бъде тъй любезен да подпомогне манастирската хазна. — Питър я погледна чистосърдечно. — Пък и беше по-забавно да не ви казвам. Бързо свикнах с жестоките ви малки послания по телефонния ми секретар и дори започнах да им се наслаждавам. Прибавяха нотка на възбуда към сивите ми делници.
Тя се разсмя.
— Господи, а аз ви бях казала да му предадете да се стегне и най-после да си седне на задника.
Очите на Питър заблестяха.
— Всъщност не предадох на отец Доменико точния текст на посланието ви. Нямаше да го възприеме. Ще получите своя превод в момента, в който ми остане време да препиша неговите бележки върху последните двайсет страници. Преводът му е писан на ръка и трудно се разчита.