За миг Алекс почувства, че се подава на чара на Ледфорд както преди много години. После спомените му се уталожиха и той успя да погледне към него с трезви очи. Като продължаваше да е нащрек, той поклати глава.
— Страхувам се, че нито един от тези дни не ми липсва, Ледфорд.
Ледфорд хвърли настрани синия кашмирен шал.
— Разбирам, че не си настроен за любезности. Добре тогава, да се заемем с работа. Какво знаеш?
— Ти си в групата, която стои зад онези кражби на картини. Вероятно добре организирана и щедро финансирана операция. — Алекс леко се усмихна. — Но кражбите са само част от нещо по-мащабно.
Ледфорд кимна одобрително.
— Нещо друго?
Алекс запази безизразната си гримаса и стреля напосоки.
— Черната Медина.
Ледфорд отхвърли глава назад и се засмя.
— Когато започнахме операцията, очаквах рано или късно да направиш връзката и предупредих съдружника си, че си опасен за нас. — Поклати глава. — Той не ми повярва. Трябва да се признае, че понякога си направо невероятен.
Алекс усети лека възбуда. Улучи право в целта. Разсъжденията му се оказаха верни.
— Съдружник ли? Не говорим за Компанията, нали?
— Напуснах ЦРУ, след като ти направи големия шлем и незабавно се ската. Сега се занимавам с много по-доходни начинания. — Одобрително огледа кабинета. — Великолепна къща, Алекс. Отличен вкус. Особено ми харесва онзи Ван Гог във фоайето. Цялата хижа е точно това, което бих очаквал от теб. Много вкус, много индивидуалност, разкошни цветове и материи. Ти винаги си бил ренесансов тип. — Очите му се спряха върху купчината книги на бюрото. — Прекрасна библиотека също, без съмнение?
— Разбира се.
Ледфорд кимна.
— Глупав въпрос. Този твой любознателен мозък трябва непрекъснато да бъде подхранван. Спомням си, когато избяга при нас, как поглъщаше всяка книга, която ти попаднеше. Аз трябваше да тичам до библиотеките й да ти нося още и още. — Взря се право в очите на Алекс. — Тогава бяхме добри приятели, нали, Алекс?
— Ех, търпяхме се.
— Харесваше ме. — Ледфорд се ухили. — Признай си. Смяташе, че съм Чичо Сам и Марк Твен едновременно.
— Не си въобразявай прекалено много. Тогава бях лесен. Намирах се в състояние, когато имах нужда да повярвам в нещо или в някого. — Кимна глава в знак на съгласие. — Наистина, тогава ти беше много добър.
Ледфорд кимна.
— Вярно. Най-добрият. След като пътищата ни се разделиха, станах още по-добър. Смятам времето, прекарано в ЦРУ, за генерална репетиция. Но едва сега достигам истинския си мащаб.
— Ако беше станал по-добър, нямаше да си тук. Все още си предсказуем, Ледфорд.
— Само за теб. Всеки от нас носи своя кръст, ти си моят. — Той направи пауза. — Както аз съм твоят, Алекс. — Усмихна се. — Ще ме почерпиш ли с едно питие?
— Не.
Ледфорд щракна с пръсти.
— Знаех си, че ще го кажеш. Ти също си предсказуем. Няма да почерпиш врага в собствения си дом. Понякога у теб наистина има нещо средновековно, Алекс.
Алекс сви рамене.
— Първо бях ренесансов, сега съм средновековен. Остава да решиш кое е вярното.
— И двете са верни. Блестят и безмилостен като един Медичи, но все пак отговаряш на някакъв код. — Поклати глава. — Подобни кодове ограничават един амбициозен мъж. Недоумявам как си се издигнал тъй високо с тоя албатрос обесен на врата ти. — Вдигна вежди, взирайки се в Алекс. — Не успя да научиш основното правило.
— Сигурен съм, че ще ме осветлиш кое е то.
Ледфорд се подсмихна.
— Защо е този сарказъм? Надявах се на един хубав, приятелски разговор. — Той изправи гръб в креслото си. — Основното правило се нарича приспособяване. Променяш цветовата си окраска според околната среда.
— Някои биха нарекли това лицемерие.
— Само глупците! А ти не си глупав, макар и да правиш грешки.
— Какви грешки имаш предвид?
— Това, че накара Павел да позвъни на Делож Със същия успех можеше да свирнеш със свирка или да махнеш с ръце. Първо се ядосах страшно, но после почти се зарадвах, че си решил да се намесиш. Чувствата ми към теб винаги са били противоречиви. — Наклони глава на една страна, изучавайки Алекс. — Знаеш, че си красив екземпляр. Всъщност едно време бях луд по теб. Неимоверно трудно ми беше да се въздържам да не те съблазня, докато работехме рамо до рамо. — Избухна в смях и се шляпна по коляното, забелязвайки смайването на Алекс. — Хвърлих те в музиката, дали? Боже, та ти не си знаел, така ли?