Алекс усети хладна тръпка. Спря да диша.
— Не спомена за дамата, когато говорихме последния път, иначе щях да те упрекна. — Ледфорд продължи по-меко. — Вниманието ти трябва да се съсредоточи изцяло върху мен и нашето малко състезание. Надявах се да си се поучил от Анджела.
— Анджела ли?
— Ама ти не знаеш ли? Не успяха да я укрият достатъчно бързо, но се заклевам, че всичко трая съвсем кратко.
— Боже мой!
— Предлагам да забравим за нея. В крайна сметка, нямаше сериозна причина да го направя. Но след като отново ви видях, открих, че не мога да понеса мисълта за връзката ви, затова се поддадох на изкушението. Почувствах се много по-щастлив, след като научих, че е мъртва. — Тонът на Ледфорд внезапно стана рязък: — Е, аз наистина трябва да тръгвам. Много добре ми подейства това, че си побъбрихме, но тази вечер ме чака работа. Бъди сигурен, че ще ти се обадя пак.
Слушалката щракна от другия край на линията.
Алекс се взираше с невиждащи очи в огледалото върху отсрещната страна на коридора. Ледфорд беше маниак. Не, ако беше маниак, щеше да е по-безопасен. Беше изцяло и хладнокръвно аморален. Стомахът на Алекс се сви от внезапен пристъп на страх, като си припомни как се беше надявал Ледфорд да причисли Кейтлин в същата безвредна категория както Анджела.
Кейтлин!
Той сграбчи слушалката и набра телефонния номер в стаята й в „Интерконтинентал“. Отговориха му чак на петото иззвъняване.
— Ало — обади се сънено Кейтлин.
Чак главата му се замая от обзелото го чувство на облекчение.
— Кейтлин, добре ли си?
— Напълно, преди да ме събудиш. Какво ста…
— Стой си там и заключи вратата. Ще се обадя на Джонатан да дойде при теб, докато пристигна. Няма да ми отнеме повече от десетина минути. Не отваряй вратата на никого, освен на него.
— Алекс, какво… — Тя замълча. — Да не е Ледфорд?
— Той не спомена името ти. Може би още не го знае, но как да бъда сигурен.
— Мили Боже! — прошепна тя. — „Вихреният танцьор“.
— Хич не ми пука за проклетата статуя. Иди да си заключиш вратата. — Той окачи слушалката и набра номера в стаята на Джонатан. След като той вдигна телефона му нареди кратко: — Идете в стаята на Кейтлин и останете при нея, докато пристигна. Освен това се обадете оттам на Питър да иде да провери за „Вихрения танцьор“.
— Но какво става, по дяволите? Каразов?
— Просто го направете! — Той отново натисна вилката, набра централа и поиска да го свържат с полицията. Когато го свързаха, изрече бързо: — Тази вечер „Черната Медина“ ще извърши нападение. Ще има и експлозия. В някоя старинна сграда. — Той затвори телефона.
Вероятно това съобщение в полицията беше един безплоден жест. В град с богата история като Париж старинните сгради не бяха една и две.
Той скочи на крака и тръгна към изхода.
Мощна експлозия разтърси къщата!
Повече от хиляда години от това свещено място на поклонение се бяха издигали молитви към небесата. Отначало служеше за християнска базилика, после — за римокатолическа църква, докато през петнайсети век се превърна в манастир. До време на Втората световна война служеше за убежище на бежанците от Третия Райх и блясъкът му беше тъй ослепителен, че Хитлер замисляше да го демонтират й да го пренесат в Берлин за прослава на родината му. Катедралата бе преживяла войната и бедствията и разрушенията на времето.
Но не бе успяла да преживее Брайън Ледфорд.
Катедралата „Сен Антоан“ беше само през два квартала от хотел „Интерконтинентал“ и Алекс бе принуден да слезе от таксито, когато наближи мястото на експлозията. Сега, докато си проправяше път през тълпата, гърлото му се стегна при вида на разрушението. Прочутата кула вече я нямаше, а вътрешността на катедралата, зееше като черна яма в обхванатия от пламъци ад. Улицата беше покрита с парчета матирано стъкло, изрисувано от най-великите ренесансови художници. Спомни си с какво възхитено лице Кейтлин бе гледала към проникващото през тези прозорци слънце само преди няколко седмици.
— Отдръпнете се! — Един млад полицай с бледо лице и странно блестящи очи отблъскваше тълпата, напираща към въжетата, оградили участъка край горящата сграда.
— С нищо не можете да помогнете. Пуснете пожарникарите да минат.
Три пожарни коли бяха вече на мястото на експлозията и Алекс чу сирената на четвъртата, която летеше по моста към катедралата.
— Няма никакъв смисъл. Всичко е свършено. — Старата жена до Алекс гледаше към горящата църква и очите й блестяха от сълзи, също като на младия полицай. — Тук получих първото си причастие. Точно тук стоях при тържествената меса — реквием за генерал Дьо Гол. — Тя замълча, а сълзите се стичаха бавно по лицето й.