Думите и бяха прекъснати от рязко чукане по вратата.
— Джонатан! Отвори, за Бога.
— Това е Питър. — Джонатан прекоси стаята, отключи и широко отвори вратата.
Питър се втурна в стаята, меката му като на бебе коса беше разбъркана, а лицето — бледо.
— Взеха го, Джонатан. Бих могъл да се закълна… Господи, колко съжалявам. Би трябвало да знам… трябваше сам да го пазя.
— „Вихреният танцьор“ ли? — Джонатан замръзна на място. Погледът му се впи невярващо в Питър. — Взели са „Вихрения танцьор“?
Питър затвори с трясък вратата.
— Кълна се, че погледнах лично в сейфа, но вътре беше полутъмно и…
— За какво говориш?
— Било е копие. Когато алармената система изключи, помислихме, че причината е в експлозията. На няколко преки от нея всички алармени системи в магазините и в колите също са отказали. Целият хотел се разтресе и… — Питър спря, за да си поеме дъх. — Единият от пазачите изтичал във фоайето да ме извика и да разбере дали се налага да преместим статуята, а другият останал пред трезора. Точно в този момент трябва да са взели „Вихрения танцьор“ и са оставили копието.
— А какво е станало с втория дежурен на пост?
— Изчезнал, след като първия път проверих „Вихрения танцьор“ и си тръгнах. Изглежда, Ледфорд е успял някак да го вербува.
— Но какво копие? — попита недоверчиво Джонатан. — Не съществува копие толкова подобно на „Вихрения танцьор“, че да те заблуди.
— Съществува.
Всички се обърнаха към Кейтлин.
— Има едно копие, което е достатъчно добро, за да заблуди всеки, в случай че статуите не са една до друга. — Кейтлин повдигна треперещата си ръка, за да потърка долната си устна. — Създадено е от Марио Дезидеро, венециански майстор златар. Видях го веднъж, когато работех над дисертацията си за „Вихрения танцьор“. На неясна светлина много малко хора са способни да ги различат.
— Не съм и чувала, че съществува копие — каза Челси.
— Жан — Марк Андреас е поръчал създаването му през осемнадесети век. Сега е в частната колекция на Алфред Канот, английски индустриалец, който живее в Килъни Даунс, Йоркшир.
— Господи, та аз знаех за това — каза отчаяно Питър. — Беше написано в статията ти, Кейтлин. Как можах да не си спомня…
— Но защо е било тук? — прекъсна го Челси.
— За Ледфорд е било много по-лесно да открадне копието, отколкото оригинала — каза Алекс. — Може би някой трябва да се осведоми за здравето на мистър Канот.
— Господи — промърмори Челси.
Джонатан объркано поклати глава.
— Изчезнал. Не мога да повярвам. Той вдигна глава и изгледа втренчено Алекс. — Копеле такова, тази статуя е притежание на нашия род от началото на… аз не трябваше… — Той млъкна и пое дълбоко въздух, явно опитвайки се да си възвърне самообладанието. — Не мога да повярвам, че е изчезнал.
— Ще ви го върна — каза Алекс.
— Как? До днес не си успял дори да откриеш Ледфорд.
— Моя е вината, че откраднаха „Вихрения танцьор“. Ще открия Ледфорд и ще ви го върна.
Кейтлин застана пред Джонатан.
— Толкова съжалявам, Джонатан. — Очите й блестяха от сълзи. — Не мога да ти опиша колко ужасно се чувствувам след всичко това. Обещавам, че ние ще ти го върнем.
— Ние ли? — Алекс поклати глава. — Ти не. Самата ти си на мушката.
— И къде да се скрия? — извърна се объркано към него Кейтлин, а очите й блестяха едновременно гневни и разплакани. — Да не мислиш, че ще заведа това чудовище във Вазаро? Оставям на теб да го направиш. Можех да спра Джонатан да не носи статуетката в Париж. Нужно беше само да вдигна телефона. — Тя си пое мъчително дъх. — Но не го направих. Така ми се искаше да видя тук „Вихрения танцьор“, че реших да рискувам.
— Никой не те вини, Кейтлин — каза Челси. — Знаем колко пламенно желаеше да лансираш парфюма…
— А би трябвало да ме вините. Виновна съм, колкото Алекс. Дори, може би, още по-виновна. Всичко ми се струваше като сбъдване на мечта. „Вихреният танцьор“… Толкова обичам Вазаро и тъй ужасно ми се искаше парфюмът да успее, че не можах да се заставя… — Кейтлин трябваше да спре, тъй като гласът й секта. Тя преглътна и продължи: — Казах ти вече, че няма да позволя да навредим на Джонатан, Алекс.
Алекс се обърна към Джонатан.
— Правилата на играта се промениха. „Вихреният танцьор“ е у Ледфорд и той ще направи всичко възможно да го задържи. Това му е нещо като мания.
— Чуйте го само — каза Кейтлин с горчива усмивка. — Алекс е експерт по маниите.
— Точно така. А моята мания е Ледфорд, но вие само печелите от това. Аз съм единственият ви шанс. В момента, в който кажете на полицията нещо за него, ще изгубим единствената си възможност.