— Ти сам ми каза, че не разполагаш с никакви улики — каза Джонатан.
— Имам си човек, който проучва къде се намира Ледфорд. Може да открие нещо, което да ни послужи. — Джонатан изглеждаше недоверчив и Алекс не можеше да му се сърди за това. — А ако не успеем да намерим Ледфорд, можем да попаднем по следите на неговия съдружник. Ледфорд спомена, че не се е опитал да открадне статуетката по време на тържеството снощи, тъй като другият се противопоставил. Логичната причина за това би могъл да бъде фактът, че самият той е присъствувал там.
— Хващаш се за сламки.
Алекс не можеше да го отрече.
— Все пак имам за какво да се хвана. Дайте ми едно денонощие, за да се ориентирам в обстановката.
Джонатан се поколеба и сви рамене.
— Едно денонощие. Но не повече.
Алекс се обърна към Кейтлин.
— Ти разпрати поканите. Ще ми трябва списъкът на гостите.
Тя отиде до писалището в другия край на стаята, издърпа средното чекмедже и извади книжата. Донесе ги при Алекс и му ги подаде.
— Мога ли да ти помогна?
— Не и на този етап. — Той срещна втренчения й поглед. — Но ще мога да се концентрирам по-добре, ако знам, че си в безопасност.
Тя поклати глава.
— Няма да се върна във Вазаро.
— По-късно ще говорим за това. Не съм сигурен къде би било най-сигурното място за теб. — Той се обърна и тръгна към вратата. — Останете при нея, докато се върна, Джонатан. Ще наредя да поставят още двама души за охрана на коридора и ще се преместя в съседния апартамент — Той изгледа през рамо Кейтлин, докато отваряше вратата. — За Бога, стой си вътре.
— Не се тревожи. — Кейтлин не го погледна. — Живее ми се. Нямам намерение да позволя на онзи маниак да ме убие.
— Няма да му дам и да припари до теб. — Алекс затвори зад себе си вратата и закрачи по коридора към асансьорите.
Беше малко след шест сутринта и дневната светлина проникваше през прозореца на гостната, когато Алекс отключи вратата на апартамента до този на Кейтлин.
Господи, колко беше уморен.
Разкърши рамене, за да се освободи от напрежението, отиде до бюрото в другия край на стаята и се тръшна в креслото. Все още не можеше да си позволи почивка. Извади от джоба на смокинга си списъка на гостите, който му беше дала Кейтлин и се взря в него, опитвайки се да преодолее изтощението и да мисли трезво.
Двадесет и четири часа.
Започна да проучва по-краткия списък, който беше изготвил. Беше колонка от имена на изтъкнати личности. След около час беше подчертал само две възможности: Раул Далпре, шеф на Интерпол и Бенджамин Картър, английски милиардер и ценител на изкуствата. Далпре се бе оказал учудващо неефективен в борбата с крадците на произведения на изкуството, а Картър беше известен като фанатичен колекционер с връзки в подземния свят, който не би се поколебал да купи някоя открадната творба Алекс се облегна в креслото и потърка очи. Догадките му бяха най-малкото недоказуеми и нямаше да може да убеди Андреас. Би трябвало да ги обмисли, да опита да ги вмести в мозайката, но точно сега беше твърде уморен.
Посегна към телефона и набра номера на Саймън Голдбаум в Ню Йорк.
— Господи, ти никога ли не спиш?
— Времето тече. Трябва ми нещо за Ледфорд. Каквото и да е.
— Вчера следобед получихме един доклад, но нямах време да го погледна. Обади ми се пак в някой по-приличен час утре в службата, ще съм го прочел.
— Тръгни още сега за службата си.
— Ти знаеш ли колко часът е тук?
— Веднага!
— Ще ти струва тройно.
— Нищо ново не ми казваш.
— Добре. — Голдбаум въздъхна. — Но едва ли няма да си струва парите.
— Аз съм в „Интерконтинентал“ в Париж.
— Ще ти се обадя пак. — Голдбаум затвори телефона.
Алекс остави слушалката и се изтегна на креслото. Беше се надявал Голдбаум да му съобщи нещо, за което да се хване и да изтрие от паметта си тревожното, огорчено изражение, с което Кейтлин го беше гледала преди час-два. Какво се беше променило? Цял живот хората го бяха гледали със същата тревога и несигурност. Изглежда, усещаха собствения си цинизъм и недоверие и му го връщаха десетократно. Само с Кейтлин не беше така. Отначало той я плашеше, но това бързо отмина и се превърна в…
Той се изправи. В момента не биваше да мисли за Кейтлин. Мисълта за нея му връщаше чувството за празнота и вина, което обхващаше цялото му същество и му пречеше да се концентрира върху Ледфорд и онези две имена. Той тръгна към спалнята. Трябваше да вземе душ, да си поръча кафе и да обмисли нов начин за сглобяване на мозайката.