Алекс обмисляше заглавието от първа страница на сутрешния вестник, който сервитьорът му беше донесъл заедно с кафето. Господи, само това му трябваше сега: някой самоотвержен рицар да търчи наоколо, да се бие с вятърни мелници и да му се пречка на всяка крачка.
Точно когато привършваше третата си чаша кафе, телефонът иззвъня.
— Нали ти казах, че няма да можеш да ме спреш — каза Ледфорд.
Ръката на Алекс стисна още по-силно слушалката.
— Къде си?
Ледфорд не отговори на въпроса му.
— И си се изнесъл от онази чудесна къща на „Плас дьо Вож“. Какъв позор. Много се опасявам, че дамата е виновна за това.
— Не се доближавай към нея, Ледфорд.
— Може би. Изпратих й шала на шега, просто да я подразня малко, но ме обезпокои начинът, по който се втурна да я защитаваш. Ще се наложи да преосмислиш чувствата си по отношение на мис Вазаро. Я ми кажи, тя дали…
Алекс му подхвърли едно име, за да отвлече вниманието му:
— Защо му беше нужно на Далпре взривяването на „Сен Антоан“?
— На Далпре ли? — Ледфорд замълча за миг. — Толкова набързо ли си сглобил мозайката? О, наистина се възхищавам на ума ти, Алекс.
Каразов замръзна от изумление. Господи, не можеше да повярва, че е улучил точно в целта.
— Та защо?
— Наистина не исках да я взривяваме, но Далпре няма никакъв респект към културни ценности, а аз трябваше да получа „Вихрения танцьор“
— Защо тогава е наредил точно на теб да откраднеш едни от най-ценните старинни творби на света?
— Ти не разбираш. Не ми е наредил да ги открадна. Наложи се аз да го убеждавам, че тези кражби трябва да бъдат неразделна част от операцията. — Той се засмя. — Иска да се представи за Наполеон: и аз му казах, че ценностите ще представляват солидна финансова основа за съкровищницата на новия му режим.
— Господи, и той се е вързал?
— Е, мисля си, че този мил човек има някакви свои планове по отношение на собствения ми малък трезор.
— Май всеки от вас си е намерил точно човека, който заслужава.
— Далпре определено ме заслужава, но аз наистина се оценявам доста по-високо от него. — Той замълча. — Знаех си, че ще ми се разсърдиш за „Сен Антоан“.
— Да се разсърдя ли? Ти си луд.
— Не, просто живея по собствените си закони. — Ледфорд замълча. — Но сега съм затруднен да ти поставя точния етикет. Предполагам, това е така, защото никога не съм знаел какво всъщност изпитвам към теб. Обичам всичко да ми е ясно.
— Дали Далпре ще…
— Не ми се говори за Далпре.
— А за какво ти се говори?
— За нищо. — Той замълча — Исках просто да чуя как звучи гласът ти. — Неговият собствен глас спадна почти до шепот. — И да ти покажа, че не съществува нещо, което да не бих могъл да ти отнема.
Той затвори.
Алекс опита да се освободи от завладелия го гняв и да схване каква информация бе получил от разговора.
Не беше много. Само два факта бяха изплували: че все още е под наблюдение и, ако може да се вярва на Ледфорд, Далпре е заклет конспиратор. Беше опасно да се вярва на Ледфорд и все пак всичко, което бе казал, си пасваше, Далпре разполагаше едновременно и с нужните връзки, и с енергията да подготви преврат, а и за никого не беше тайна поддръжката му за обединението на Европа.
След петнайсет минути телефонът отново иззвъня.
— Нищо особено — каза Голдбаум в момента, в който Алекс вдигна слушалката. — Истанбул.
— Продължавай.
— Преди около четиринадесет месеца Ледфорд поискал виза и отпътувал за Турция. Минал по главните туристически маршрути, обиколил крайбрежието на Дарданелите и после останал две седмици в Истанбул. — Той се поколеба. — Купил си е къща там.
— Сигурен ли си?
— Да и държал никой да не узнае за покупката. Моят агент седмици наред пресявал документацията на разни фалшиви корпорации, но се оказало, че купувачът е Ледфорд.
— Все още ли е негова собственост?
— Поне до преди пет дни е била.
— Дай ми адреса.
— „Улицата на ятаганите“, номер 214. Мога ли вече да си ида у дома да поспя?
— Още не. Искам да ми изровиш всичко възможно за един британски индустриалец на име Бенджамин Картър, както и за Раул Далпре.
— Онзи Раул Далпре ли?
— От Интерпол.
Голдбаум подсвирна.
— Доста е рисковано. Чувал съм, че може да бъде ужасно гаден, а е и в негова власт да попречи на разследването.
— Нужна ми е информация и денонощно наблюдение. — Голдбаум се опита да възрази, но Алекс го сряза. — Знам. Аз поемам разноските. Колкото и да са.
— Деслеп е в Брюксел… Може би ще възложа на него. Нещо друго?
Алекс хвърли поглед към заглавията от вестника.