Кейтлин се поуспокои и кимна.
— И аз мисля така. Не би имало смисъл Ледфорд да навреди на някого във Вазаро, ако аз не съм там.
— Изгубих Каразов от поглед на летището в Женева — съобщи Ферацо на Ледфорд щом вдигна телефона — просто не разбрах как, по дяволите, се изплъзна. В един момент беше пред очите ми, а в следващия — изчезна.
— Ей сега ще ти обясня как се е изплъзнал — каза язвително Ледфорд. — В продължение на пет години беше следен от КГБ и ЦРУ едновременно. За толкова време човек става много ловък в изплъзването от опашката, когато му е необходимо. Защо, по дяволите, не беше по-внимателен?
— Опитах се… — Ферацо млъкна, после продължи. — Отидох във вилата му в Сен Базил. Къщата е заключена и нямаше и следа от него. — Да продължавам ли да го търся тук в Швейцария?
Ледфорд помисли малко.
— Не. Минал е през Женева само за да ни заблуди.
— Тогава искаш ли да се върна в Париж? Може да опита да се свърже с жената.
— Разполагам с достатъчно хора в Париж, които могат да наблюдават хотела, а и Андреас е засилил мерките за сигурност, тъй че няма как да разберем дали е влязъл във връзка с нея или не. Върви във Вазаро и изчакай там, в случай, че тя се върне.
Ледфорд затвори телефона и се намръщи. Несъмнено Алекс им беше подхвърлил лъжлива следа и така си е разчистил пътя за своя истински маршрут. Той рядко действаше импулсивно или непоследователно, значи бе научил нещо, което го е накарало да напусне Париж. Ледфорд внимателно си припомни техните разговори; не беше изпуснал нищо важно, следователно Алекс се е добрал до някаква информация от свой редовен източник. За каква ли сламка би могъл да се залови Алекс?
Къщата на „Улицата на ятаганите“.
Трябва да е преровил огромните купища книжа и от там да е разбрал за къщата. Тази мисъл би трябвало да разстрои Ледфорд, но вместо това той усети, че го завладява почти бащинска гордост.
Гордост и удовлетворение. Алекс определено се бе завърнал към истинското си призвание. Беше напуснал жената от Вазаро в момента, в който е видял начин да се придвижи с едни гърди напред в схватката между тях.
— Казах ти, че мога да свърша тази работа по-добре от Ферацо.
Ледфорд се обърна да погледне Ханс и усети остро чувство на раздразнение. Не беше сигурен дали тази му нетърпимост се дължеше на отегчение от самото момче или на сравнението, което напоследък често правеше между Ханс и Алекс.
— Вярно, каза го. Но ти по принцип си убеден, че можеш да вършиш всяко нещо по-добре, отколкото някои друг.
— Нека тръгна да го търся. Ще го открия.
— Няма нужда. Убеден съм, че приятелят ми Алекс е отишъл в Истанбул. Просто ще се обадя на някого да го следи. Ти си ми нужен тук.
Ханс го изгледа сърдито.
— Защо все още сме в Париж? Мислех, че имаш нужда само от статуетката.
— Трябва първо да свършим с това.
— Нали вече приключихме? Каза ми, че съм свършил добра работа в катедралата.
— Много добра, но взривяването на „Сен Антоан“ беше само първата стъпка. — Ледфорд се усмихна — Операцията има и друга страна.
— И аз ще мога да участвувам в нея?
— О да, миличък. — Ледфорд се засмя снизходително. — Твърдо съм решил да те включа. Той отново посегна към телефона. — А сега кротувай, докато се обадя в Истанбул.
— Предполагам, че ще пратиш Циганина да следи Каразов?
— Да.
— Защо никога не ми позволяваш да се срещна с него?
— Циганинът е много потаен човек. Избягва да бъде център на внимание.
— Това не ми харесва.
— Не съм изненадан, но наистина не виждам защо би искал да се срещнеш с него. Вие двамата нямате почти нищо общо. — Ледфорд бе започнал вече да набира. — Както и да е, човекът е доста способен. Да, мисля, че Циганинът ще се справи отлично.
„Къщата на улицата на ятаганите“ всъщност не беше къща; беше си истински палат.
Сградата беше дървена и се издигаше на три етажа. Блестящи прозорци от оловно стъкло подчертаваха долната част на фасадата, а най-горе зад филигранно резбованите дървени капаци някога вероятно се е намирал харемът. Два позлатени купола, блестящи ослепително под яркото слънце увенчаваха страничните крила, разположени симетрично около централната част на сградата. Две масивни порти, обковани с месинг, водеха към палата. Личеше, че първоначално са били боядисани в тъмночервено, но сега бяха избелели до канелено кафяво. Вътре имаше малък двор с изящен мозаечен фонтан в бяло и тюркоазено синьо. Изкусен майстор бе посветил щедро, времето и таланта си на високата, украсена с орнаменти ограда, която отделяше къщата и дворчето от външния свят. От железните пръчки той бе изваял фламинги, пристъпващи с царствено достойнство, пауни с разперени апашки и реещи се в полет соколи.