Айрис Йохансен
Вихрената годеница
Глава първа
Версай, Франция
25 юли 1779 г.
Смарагдовите очи на златния жребец гледаха отвисоко Жулиет, сякаш знаеха за всичките й горести и тревоги. Разтворил бърните си в усмивка на неудържима радост, разперил нежните си филигранни криле, за да я защити, Пегас стоеше върху своя мраморен пиедестал в дъното на галерията. Жулиет долови приближаващи се женски гласове, но не можеше да откъсне омагьосан поглед от великолепния златен кон.
Когато преди минута беше дотичала тук, за да потърси закрила при Пегас, седемнадесетте огледала на тясната галерия бяха отразили обляното й в сълзи лице. Колко безпомощно и глупаво изглеждам, когато плача, беше си помислила тя.
От всичко на света най-много мразеше сълзите и безпомощността. Маргьорит, нейната бавачка, се наслаждаваше да я гледа как плаче. Когато старицата я хокаше и измъчваше, докато накрая успееше да я докара до плач, Жулиет виждаше как просто грейва от удоволствие, сякаш детските сълзи щяха да я нахранят и напоят. Жулиет се закле пред себе си никой вече да не я вижда безпомощна и изплашена, особено пък жени като майка й и Маргьорит.
В полумрака зад високия пиедестал на Пегас тя придърпа нощницата си плътно около треперещото си като тръстика тяло и се сви на кълбо на пода. Дишаше на пресекулки, разтърсвана от хлипове, притиснала до гърдите си своя глинен съд с боя за рисуване, тя се молеше Маргьорит да се умори да я търси и да се откаже. Тогава щеше да изтича в градината и да скрие гърнето в безкрайните цветни лехи.
От убежището си зад златната статуя момиченцето виждаше само малка част от огромната галерия, осветена от кристални полилеи, които се отразяваха в огледалните стени. Жулиет беше успяла да се изплъзне от бавачката си в един коридор далече от тук, но цяла армия от слуги и швейцарски гвардейци можеха да насочат старицата по вярната следа, стига само да се сетеше да попита. Жулиет предпазливо се показа зад пиедестала и въздъхна облекчено.
Нямаше и помен от Маргьорит.
— Казах ви, Аксел, че зърнах нещо — произнесе звънлив женски глас съвсем наблизо. — Вдигнах поглед от клавишите и видях… не знам точно какво…
Жулиет се притисна до стената и притаи дъх.
— Не бих спорил с вас — отговори бавно мъжки глас. — Имате не само най-хубавите, но и най-острите очи на света. Навярно е бил някой слуга.
— Не, беше нещо по-дребно, едва се отделяше от пода.
— Може би някое кученце? Тук изглежда гъмжи от кучета, но нито едно не става за лов.
Две снежнобели сатенени обувки с блестящи катарами изникнаха пред Жулиет. Момиченцето плъзна поглед нагоре към полите на неимоверно широк син кринолин, който бяха обшити със сапфири, наредени по четири във формата на теменужка.
— Мярна ми се само за миг, но съм сигурна. Ах, но какво виждам тук?
Сияещите сини очи се втренчиха в сенчестия ъгъл и съзряха Жулиет. Дамата коленичи сред пяна от тафтени фусти.
— Ето го вашето кученце, Аксел. Ами това било дете.
Жулиет щеше почти да се разплаче от отчаяние.
Ето, една от придворните дами я беше открила. Величествената рокли с разперен кринолин и модната напудрена перука бяха същите като на майка й. Тази дама със сигурност ще доведе maman, помисли си Жулиет ужасено. Решена на всичко тя стисна глинения съд, готова да скочи и да си плюе на петите.
— Дете… — Дамата докосна нежно мократа от сълзи буза на Жулиет. — Ама какво правиш тук ma petite1? Вече е почти полунощ. Малките момиченца като теб бе трябвало отдавна да са си в леглото.
Жулиет се дръпна назад като попарена и се притисна към стената.
— Не се бой. — Дамата се надвеси още по-близо. — И аз имам едно малко момиченце. Моята Мари Терез е едва на годинка, но след време бихте могли да играете заедно, ако… — Тя занемя, щом хвърли поглед към мокрите върхове на пръстите си, с които беше погалила бузата на Жулиет. — Света Дево, но това е кръв, Аксел! Детето е ранено. Бързо, дайте носната си кърпа!
— Малката трябва да излезе на светло, за да я разгледаме.
Пред Жулиет се изправи огромен елегантен господин в смарагдовозелен жакет. Той подаде на дамата безупречно чист кърпа и коленичи до нея.
— Ела, ma petite. — Дамата протегна ръка към Жулиет. — Никой няма да ти причини болка.
Да й причинят болка ли? Жулиет не се страхуваше от болките. Беше свикнала с тях… те бяха дреболия в сравнение с катастрофата, която я очакваше.
— Но как ти е името? — Дамата повдигна нежно тъмните къдрици от челото на Жулиет едно съприкосновение, което беше толкова гальовно и приятно, че момиченцето скришом си пожела дамата никога да не се отделя от нея.