Жулиет пропълзя до вратата, здраво притиснала детето до себе си.
— Накъде си тръгнала? — попита Маргьорит.
— Ще се опитам да протичам до храсталака, ей там. — Жулиет дръпна кърпата от главата си и завърза с нея устата на момченцето, за да заглуши хлипането му. — Тук е опасно за него.
— Да не си се побъркала?
Жулиет открехна предпазливо вратата, за да огледа навън. Шубракът беше съвсем близо, а наоколо не се виждаше жива душа.
— Стой тук!
— Или мирувай, или тръгвай с нас! — Жулиет притисна тялото на момчето по-здраво и отвори по-широко вратата. Като си пое дълбоко дъх, изскочи навън. C няколко скока пресече пътя и изчезна в шубрака. Клоните шибаха лицето и драскаха ръцете й, докато си пробиваше пътя напред.
— Върни се веднага обратно! Не можеш да ме оставиш тук сама!
Жулиет я обсипа с проклятия, докато продължаваше да се бори с трънаците. Пискливият глас на Маргьорит се издигаше над глъчката и дрънченето на саби. А щом го чуваше Жулиет, щяха да го чуят и нападателите.
Луи Шарл хлипаше под кърпата, с която му беше запушила устата. Инстинктивно го притисна по-плътно към себе си. Клетото дете не проумяваше нищо от това безумие. Е, да, и тя не проумяваше нищо, ала нямаше да допусне тези убийци да им сторят нещо.
— Стойте!
Ледени тръпки побиха Жулиет. Наложи си да хвърли бърз поглед през рамо.
Черно кадифе.
Мъжът, който дотогава беше наблюдавал сражението от седлото си, вървеше по петите й. Пробиваше си като нея път през гъсталака, а наметката му се вееше зад гърба му като криле на огромна граблива птица.
Жулиет се втурна с всички сили напред.
Сълзи течаха по лицето на Луи Шарл.
Момичето прескочи повален дънер, олюля се и едва не падна в някаква дупка зад себе си. Хукна отново, напук на жестоките убождания.
— Merde4, стойте, не искам нищо да ви… — Мъжът не довърши и изруга цветисто.
Жулиет хвърли поглед назад и разбра, че беше паднал на колене в дупката, която едва не беше решила собствената й участ.
Тя се усмихна злорадо. Дано негодникът да си е строшил крака. Така му се пада, щом…
Един куршум изсвистя покрай ухото й и се заби в дървото до нея.
— Момчето! Момчето е тук!
Грубият глас не идваше отзад, а отпред.
Огромен, набит момък с раздрани гащи и груба риза ненадейно изникна на няколко метра от Жулиет. В ръката му димеше пистолет. Той захвърли празното оръжие и изтегли кама от пояса си.
Жулиет замръзна, впила хипнотизиран поглед в проблясващото острие пред себе си.
Назад пътят й беше преграден от мъжа в черно. Тя отчаяно затърси изход.
Клонът, който лежеше в краката й!
— Не ми правете нищо, мосю. Ето, гледайте, оставям детето тук. — Тя сложи Луи Шарл на земята в нозете си.
Едрият мъжага нададе одобрително ръмжене и пристъпи крачка напред.
В този миг Жулиет грабна клона и удари с всички сили мъжа между краката.
Той изкрещя като ранен звяр, хвана се за слабините и изтърва камата.
Жулиет вдигна Луи Шарл и литна покрай жертвата си. Секунди по-късно чу псувните на мъжагата зад гърба си. Как успя негодникът толкова бързо да дойде на себе си? Знаеше колко болезнен беше ударът в слабините на мъжа. Само преди няколко месеца дук дьо Грамон…
Изпречи и се поток, който трябваше да прескочи. Полите й се натопиха по краищата.
Секунди по-късно дочу шумно пляскане на ботуши в потока. Той беше по петите й!
Една тежка ръка я сграбчи за рамото и със замах я завъртя на място.
— Мръсница! Курва!
С крайчеца на окото си мерна проблясването на метала, когато селянинът вдигна ножа, за да го забие в гърба й.
Света Дево, това беше краят!
Но удар не последва. Камата беше изтръгната c такава сила от жилестите ръце на селянина, че той се срути на колене.
Черно кадифе.
Слисана, Жулиет се втренчи в кървавото петно, което ставаше все по-голямо върху рамото на мъжа в черното кадифено наметало. Неговият собственик беше блъснал Жулиет настрана и сам беше поел удара на камата.
С изкривено от болка лице високият, строен мъж заби собствената си кама в широките гърди на селяка. Той се строполи на земята.
Мъжът в черното кадифе се довлече до едно дърво и се облегна на него. Притискаше лявото си рамо, от което все още сгърчеше камата. Маслинено мургавото му лице беше прежълтяло, устните му бяха останали без кръв.
— Моя скъпа демоазел5 дьо Клеман — промълви той с усилие. — позволете ми да отбележа, че беше дяволски трудно да ви спаси човек.
Очите и се ококориха.
— Да ме спасите ли?
— Когато научих, че селяните се готвят да нападнат каретата с принца, доведох подкрепление за гвардейците. Ако бяхте останали в екипажа… — Лицето му се изкриви от болка. — Битката… трябва вече да е приключила.