— Въобще не знаех какво става — прошепна Жулиет. — И на кого можех да се доверя. Кой сте вие? Откъде идвате?
— Жан Марк… Андреас… Една странноприемница наблизо… странноприемницата „При сляпата кукувица“… — Погледът му се плъзна към мъртвия селянин. — Не е благоразумно… ботуши…
Очите му се затвориха, а той се свлече покрай дървото в безсъзнание.
— Никакви възражения! Трябва да извикате селския лекар, но преди това ми донесете гореща вода и чисто ленено платно.
Жан Марк отвори очи. Видя Жулиет дьо Клеман войнствено изправена пред огромен, възпълен мъж, в когото едва разпозна гостилничаря мосю Гийом, в чиято странноприемница бе отседнал през последните три седмици.
Гостилничарят клатеше упорито глава.
— Ще си навлека кралския гняв, ако извикам селския лекар. Та мосю Андреас е спасил живота на принца! Трябва да чакаме придворния лекар.
— Дворецът е твърде далеч. Готов ли сте да отговаряте за смъртта на този човек?
Гледай ти, тя била още почти дете — откри Жан Марк въпреки замаяността си. В гората беше видял да тича едно нежно момиче с веещи се черни коси, а големите му очи бяха ококорени от уплаха. Макар че сега стоеше пред гостилничаря изправена като свещ и с изпънати рамене, сякаш оспорваше факта, че едва стига до третото копче на ризата му, ясно личеше, че стройното й тяло е само едва-едва напъпило.
— Мосю, не виждате ли, че има опасност да му изтече кръвта.
Жан Марк едва сега осъзна, че е в ръцете на двама швейцарски гвардейци, които го крепяха изправен. Войниците следяха препирнята ухилени до уши.
— Горещо се надявам… че нямате предвид мен, мадмоазел — прошепна той.
Жулиет се обърна мълниеносно. Напрегнатото й лице просия.
— Вие дойдохте на себе си! Вече се бях уплашила. — Тя се обърна отново към мосю Гийом. — Защо стоите така? Трябва да му се извади незабавно камата от рамото.
Гостилничарят се опита да я омилостиви:
— Повярвайте ми, най-добре е да изчакаме да пристигне придворният лекар. Вие сте прекалено млада, за да прецените кое е най-добре…
— Но не съм прекалено млада, за да забележа, че се боите повече за своята кожа, отколкото за неговата — прекъсна го Жулиет разярена. — И няма да допусна да му изтече кръвта, докато вие се суетите тук!
Жан Марк направи гримаса.
— Не ми е приятно постоянно да споменавате кончината ми. Не е много… ободряващо.
— Стойте мирно! — Жулиет го стрелна неодобрително с пламтящите си кафяви очи. — Говоренето не ви се отразява добре. Държите се почти толкова глупаво, колкото и гостилничарят.
Жан Марк зяпна от удивление.
— Вече е по-добре. — Тя кимна на двамата гвардейци, които го подкрепяха. — Отнесете го в спалнята му. Ей сега ще дойда, само да се оправя тук с гостилничаря. И внимавайте как вървите с ранения, за да не ви се случи нещо неприятно…
Добродушното хилене на гвардейците отстъпи място на явно негодувание. Боже милостиви, малката щеше да ги озлоби дотам, че още малко и щяха да го пуснат да се пльосне на пода. Тази представа не му беше никак приятна, затова той попита припряно:
— Принцът?…
— Вече казах, че не бива да… — Тя срещна погледа на Жан Марк и кимна кратко. — В безопасност е. Изпратих го в двореца заедно с бавачката ми и началника на гвардейците. Реших, че там ще бъде най-сигурно за него.
— Добре. — Коленете на Жан Марк се подгъваха, очите му се затваряха от слабост. Когато двамата гвардейци тръгнаха с него към стълбите, наложи им се почти да го носят.
Следващите десетина минути щяха да бъдат истинска агония, каквато досега не беше преживявал. Жан Марк се отпусна гол под завивката върху широкото легло. Беше почти в безсъзнание.
— Вие няма да умрете.
Той отвори очи и видя Жулиет дьо Клеман, която го гледаше със свойствената си решителност, много по-въздействаща от нежността.
— Надявам се да се окажете права… Нямам никакво…
— Не. — Пръстите й докоснаха леко устните му, а той възприе съприкосновението като безкрайно нежно въпреки твърдостта му.
— Хвърлих на гостилничаря въдицата, че ви изтича кръвта, за да се стресне малко. Иначе нямаше да ме чуе. Той ме смята за глупаво дете.
— Колко се заблуждава!
— Обичате да се шегувате. — Тя го гледаше с любопитство. — Странен човек сте… с кама в рамото, а пускате шеги.
Образът й започна да трепти пред очите му, както хоризонтът в горещ и зноен ден.
— Просто така се случи. Аз съвсем не съм склонен към подвизи, а пък изпаднах в положение, в което… — той замлъкна, когато помещението около него взе да се люлее и притъмня — … трябва да играя героя.