— От един слуга във Версай.
— Откъде някакъв си слуга е можел да знае за нападението на селяните, което се разиграва толкова далеч от двореца?
— Доста интересен въпрос. Човек би могъл да попита също, как така някои юнаци от тълпата бяха въоръжени с пистолети, а не само с вили и тояги. — Той изкриви лице в гримаса. — И как така клетият, гладуващ като куче селянин, който заби камата си в рамото ми, изглеждаше толкова добре охранен и носеше ботуши с по-фина кожа от моите.
Значи затова Андреас мълвеше за някакви ботуши, преди да припадне, помисли си Жулиет.
— И как така слугата е отишъл с тези сведения при вас, вместо при краля.
— Тук няма никаква тайна. Заради парите. — Жан Марк се усмихна подигравателно. — Крал Луи награждава предаността с ордени… A аз дадох да се разбере, че съм склонен да платя хубави суми за интересни сведения, които засягат кралското семейство.
— И този лакей не ви ли каза кой стои зад нападението? Кой дърпа конците на селяните?
— Една високопоставена личност. Слугата ми съобщи само, че екипажът с принца и мадмоазел дьо Клеман ще мине по пътя за Версай. Аз вербувах отряд наемници и се отправих на военен поход като някой grand chevalier7.
Тя се опита да разгадае израза му.
— Никога ли не сте сериозен? Та вие спасихте живота на принца. — Тя спря и се замисли. — И моя също.
— Но не от благородство. — Той я погледна спокойно. — Аз съм търговец, който не предприема нищо без изгледи за печалба. Дори трябва да призная, че ви се разсърдих, защото толкова много затруднихте задачата ми.
— И каква печалба очаквате, задето спасихте принца?
— Дълбоката благодарност на Нейно величество и приятелството й, тъй като бих искал да я помоля за една услуга.
Тя го изгледа мълчаливо.
— Струва ми се, че не сте толкова коравосърдечен, колкото се опитвате да ми внушите. Вие бяхте искрено загрижен за малкия, макар че почти бяхте загубили разсъдъка си от болка.
— Не понасям да се убиват деца.
— И поехте удара с камата, който беше предназначен за мен. Държи ли се така един човек, който под път и над път твърди, че не признавал благородните подбуди?
Той направи гримаса.
— Не, това беше поведението на човек, който действаше импулсивно, за което плати скъпо. Не допускайте грешката да ме смятате за нещо, което не съм. Аз не съм нито войн, нито герой.
— Сама ще реша за какво да ви смятам. — Бръчиците по челото й издаваха неувереност, когато вдигна очи към лицето му. — Но не мога да прочета нищо по чертите ви. Не зная за какво мислите.
— И това силно ви безпокои.
Тя кимна.
— В повечето случаи успявам. Обикновено хората са лесни за разгадаване. За мен е много важно да надзърна под повърхността.
— Защо?
— Защото ще стана велика художничка — каза тя просто.
Последното твърдение събуди присмеха му, ала той занемя като попарен, когато срещна нейния ясен, твърд поглед.
— Още си спомням, че ставаше дума за живопис, когато дойдох на себе си. Искате да станете художничка?
— Аз съм художничка. И ще стана велика художничка. Възнамерявам да се уча и трудя, докато стана толкова велика, колкото са Да Винчи или Дел Сарто.
— Възхищавам се от сигурността, с която го казвате.
Неочаквана усмивка озари лицето й.
— Вероятно искате да кажете, че ми липсва скромност. Хората на изкуството не бива да бъдат скромни, иначе талантът им ще залинее. Мъжете са на мнение, че жените могат да рисуват само сантиментални глезотии. Но аз не вярвам в това. Защо ме гледате така особено?
— Тъкмо се питах на колко сте години.
— На четиринадесет. Какво значение има това?
— Голямо. — Той затвори очи.
— Какво ще рече голямо?
— Струва ми се, че сега ще мога да заспя. Върви в стаята си.
Тя не помръдна от мястото си. Не каза нищо, когато Андреас ненадейно се обърна към нея на ти. Той отвори отново очи.
— Казах ти, че трябва да си вървиш. Смятам, че е най-добре утре да отпътуваш за двореца.
Тя усети особено пробождане в гърдите.
— Искате да си отида?
— Да. — Гласът му беше дрезгав. — Нямам нужда от теб тук.
Тя вирна упорито брадичка.
— Напротив, имате нужда от мен. Вижте се, слаб сте като пеленаче, а пък се надувате. Няма да ви оставя сам. Нима допускате, че бих могла да живея с мисълта за неизплатен дълг — дължа ви живота си и няма да ви оставя да умрете. Аз не съм майка ми. Не вземам, без да дам нещо в замяна.
Той присви очи.
— Твоята майка?
Жулиет тръсна глава с досада.
— Не исках да говоря за нея. Майка ми няма нищо общо с това. — Тя вдигна гордо брадичка. — Вие ми направихте услуга и аз трябва да ви я върна. Вече уведомих кралицата, че ще остана тук, докато се възстановите достатъчно, за да дойдете във Версай и да приемете лично нейната благодарност.