— Ще съжаляваш за решението си. Аз съм отвратителен пациент. Мразя да боледувам.
— И аз мразя вкиснатите пациенти. И на мен ми е досадно като на вас, но да се надяваме, че бързо ще оздравеете.
Усмивката му беше колеблива.
— Има нещо вярно в това. — Той стана отстъпчив. — Остани, щом искаш. Да не съм луд да отхвърля нежната помощ на една млада дама, за която си пролях кръвта.
— За нежност едва ли е уместно да се говори, но в никакъв случай няма да допусна да умрете. — Отново застана изправена като свещ. — Но, разбира се, моята живопис не бива да страда, докато се грижа за вас. Ще сложа статива си в ъгъла до прозореца. Там светлината е най-подходяща. — Тя се усмихна. — Сигурна съм, че ще се разбираме добре. Радвам се, че дойдохте в съзнание.
— Не съм човек, който е склонен да търпи лишения поради някакво рицарско благородство. — Той се намести удобно и изтощен затвори очи. — Един прекрасен ден навярно ще ти напомня, че все пак съм направил опит да те отпратя.
— Един прекрасен ден ли? — Тя поклати глава. — Само след две седмици ще сте здрав и нашите пътища ще се разделят. Няма да има никакъв „прекрасен ден“.
— Права сте. Изглежда, вече не мога да мисля логично. Сигурно имам температура.
— Наистина ли? — Жулиет се намръщи и угрижено докосна лицето му. Сетне въздъхна облекчено. — Още не.
— Не? — Очите му са затворени, но той има най-хубавата усмивка на света, помисли си Жулиет.
— Още не — мърмореше той. — Ала един прекрасен ден…
Късно вечерта Жан Марк вдигна температура.
Жулиет сменяше кърпите върху горещото му чело и отчаяно се мъчеше да го удържи да не падне от леглото, както се мяташе буйно насам-натам. Посред нощ треската спадна и се смени от гърчове, а конвулсиите потръпвания изплашиха момичето не по-малко от температурата.
— Не… мога… повече. — Жан Марк потисна с усилие тракането на зъбите си. — Ама че глупаво… — Той не продължи мисълта си, защото го разтърсиха силни тръпки. — Дай ми още една завивка.
— Имате вече три. — В този миг тя внезапно се реши: стана и пристъпи към него. — Отместете се малко.
— Какво? — Жан Марк я погледна неразбиращо.
Жулиет отметна завивките, легна при него и го прегърна.
— Бъдете спокоен — каза тя нетърпеливо, когато усети как той се вцепени. — Няма да ви причиня болка. Искам само да ви стопля. Колко често съм държала така Луи Шарл, когато зъзнеше през нощта.
— Но аз не съм двегодишно дете.
— Силата ви е колкото на бебе. Каква е разликата тогава?
— О, хората биха ти посочили цял куп разлики.
— В такъв случай по-добре да не ги питаме. По-топло ли ви е вече?
— Да, много по-топло.
— Добре. — Треската му беше почти напълно изчезнала. — Ще ви държа така, докато заспите. — Тя го погали по косата, както правеше с Луи Шарл. След малко каза нетърпеливо: — Но вие не се отпускате. Усещам, че сте напрегнат като пружина.
— И това ви учудва? Представете си, че не съм свикнал млади жени да идват в леглото ми само за да ме стоплят.
— Имате право, положението е необичайно. — Жулиет се надигна на лакът и го погледна строго. — Не бива да гледате на мен като на жена. Не е добре за здравето ви.
По устните му трепна дяволита усмивка.
— Ще направя всичко възможно да забравя пола ти. Ще си представя, че си само дебела вълнена завивка или затоплена керемида.
— Спете сега — прошепна тя. — Аз съм тук. Всичко е наред. Веднага след това усети как той се поотпусна и как дишането му стана дълбоко и равномерно.
Скоро Жан Марк заспа непробуден сън.
Глава трета
— Хайде, остави вече рисуването. Ела тук да изиграем една игра фаро.
Жулиет нямаше време да погледне Жан Марк, защото тъкмо прибавяше малко жълто към зеленото на дърветата върху платното.
— Какво?
Чак сега се обърна към изтегнатия в леглото Жан Марк.
— Заета съм.
— Но това продължава вече с часове — протестира той сухо. — И ако не предявя правата си, вероятно ще стърчиш още четири часа пред статива.
— Какви права?
— Правата на един умиращ от скука, раздразнен болен, който е занемарен заради боите и лененото платно.
— Още малко.
Тя продължи да рисува, но през цялото време усещаше погледа му, вперен в гърба си.
— Кажи ми как е — настоя той неочаквано.
— Кое?
— Рисуването. Наблюдавах израза на лицето ти, докато рисуваше. Ти беше в истински унес.
Жулиет бе изтръгната от съсредоточеността си и изведнъж се притесни. Всеки ден той лежеше с часове, без да откъсва поглед от нея, но досега не беше й правил никаква забележка. Изкуството й си беше нейна лична страст. Когато сега поиска да разбере чувствата й, докато работеше, тя внезапно се усети някак разголена.