— Ти сама искаше на всяка цена да останеш. Не криех, че ще бъда труден пациент.
— Което се оказа самата истина.
— Съжалявам, че заради мен трябваше да изтърпиш толкова несгоди. Сигурно всяка минута край леглото ми е била за теб едно безкрайно усилие.
Този дявол знаеше добре, че за това и дума не можеше да става, помисли си Жулиет вбесена. Не беше честно Жан Марк да отгатва чувствата й с такава лекота, докато тя едва успяваше да разгадае нещичко зад твърдата, блестяща повърхност, която той показваше на света. Младият мъж знаеше, че тя харесва и остроумната престрелка с думи, и ведрото мълчание между тях. Общуването с него й се отразяваше особено благотворно и я вълнуваше. Никога не беше сигурна как щеше да се отнесе Жан Марк към нея. От време на време я дразнеше като малко дете, после отново, сякаш забравяше разликата във възрастта им, й говореше като на голяма и зряла жена. Радваше се на компанията му, така както се радваше на потапянето в живописта си — съсредоточаване и омая при нея вървяха ръка за ръка. Сега обаче открито й се присмиваше, затова й се прииска да го смае.
— Още не съм казала всичко, което научих за вас. — Тя спря за малко, за да изригне сетне като фонтан: — Струва ми се, че сте се отдавали на сладострастието с проститутката от кръчмата, която ни носи храната.
Усмивката му угасна.
— С Жермен ли?
— Така ли се казва? Онази с божествените гърди.
Жан Марк остана безмълвен, сякаш си беше глътнал езика.
— Дамите, които поне малко държат на себе си, не говорят за сладострастие, а още по-малко пред мъже.
— Знам. — Ръката й трепереше незабележимо, когато потопи четката си в бялата боя. — Но аз пък говоря. И така, истина ли е?
— Защо мислиш така?
— Тя ви зяпа, сякаш ще ви изяде с дрехите.
— Жулиет, погледни ме.
— Заета съм.
— Погледни ме.
Тя му хвърли кратък поглед през рамо и си пее дълбоко дъх, когато забеляза изражението му.
— Не — каза той сега вече тихо и прекалено отчетливо. — Ти няма да тръгнеш по този път. Не и преди да узнаеш във всички подробности какво вършех с Жермен.
Жулиет усети как червенина изби по бузите й.
— Само се учудих… не ми трябва никакво описание.
— Описание ли? Но аз не говорех за думи.
Жулиет извърна поглед.
— Пак ли ме занасяте?
— Ах, нима това правя?
— Да. — Тя прибави малко бяло към синьото небе на платното, като отчаяно се мъчеше да смени темата. — Ако присъствието ми ви додява, наистина бих могла да извикам Маргьорит, за да се грижи за вас.
— Не можеш да бъдеш толкова жестока. Как търпиш този мрачен дракон? Тя кръжи около странноприемницата като някоя гарга, която търси червеи. Нима тази жена никога не се усмихва?
Тонът му отново беше шеговит и Жулиет въздъхна облекчено.
— Маргьорит си пести усмивките за майка ми. Била е нейна бавачка от деня на раждането й и я обича повече от всичко на света. Аз я виждам твърде рядко, когато сме в двореца. — Жулиет избягваше да го погледне. — Маргьорит е тук с голямо неудоволствие, ала кралицата реши, че се нуждая от придружителка, докато се грижа за вас и затова я изпрати при мен.
— Твърде благопристойно, но напълно излишно. Та ти си още почти дете.
Жулиет реши да не влиза в словесна схватка с него, макар че не можеше да си спомни някога да е гледала на себе си като на дете — а когато той я наблюдаваше преди малко, в очите му тя въобще не беше невръстно момиченце.
— Кралицата държи много на благоприличието.
Жан Марк повдигна вежди от почуда.
— Да, така е — настояваше Жулиет. — Не бива да вярвате на глупостите, които разпространяват за нея съчинителите на ония грозни памфлети и останалите хулители. Тя е жизнерадостна по природа, добра майка и…
— И направо глупаво разточителна и честолюбива.
— Тя не умее да борави с парите.
— В такъв случай е трябвало да се научи. Страната е изправена пред банкрут, а пък тя все още играе на пастирка в приказната си градина във Версай.
— Тя направи дарение за бедните от личното си ковчеже. — Жулиет остави четката и се обърна към него. — Вие не я познавате. Тя ми даде бои и учителка по рисуване. Наистина е много добра, повярвайте ми!
— Нека не спорим. — Погледът на Жан Марк се беше спрял върху зачервеното й лице. — Не ме напуска чувството, че ще ми забиеш камата в другото рамо, ако обеля още една дума срещу Нейно възвишено величество.
— Вие сам ще се убедите с очите си, когато отидете във Версай — каза Жулиет сериозно. — Тя не е такава, за каквато я представят.
— Навярно не и в твоите очи. — Жан Марк вдигна ръка да се зашити, когато тя запротестира. — Както съвсем правилно каза, ще направя преценката си, когато благоволи да ме приеме.