— Жулиет — едва-едва прошепна.
— Прелестно име за едно прелестно момиченце.
— Аз не съм прелестна.
— Не си ли?
— Имам остър като шило нос, а устата ми е прекалено голяма.
— Да, но аз те намирам прелестна. Имаш великолепен тен и красиви кафяви очи. Ти си вече доста голяма, Жулиет.
— Още малко и ще навърша седем години.
— Значи си почти съвсем пораснала. — Дамата допря с носната кърпа устната на Жулиет. — Ти кървиш. Нима някой те е наранил?
Жулиет гледаше настрани.
— Не, блъснах се в една врата.
— В каква врата?
— Аз… вече не помня. — Откакто се помнеше, Жулиет беше разбрала, че всички синини и белези трябва да се обясняват по този начин. От къде на къде дамата се интересуваше толкова много от нея? Знаеше от опит, че възрастните приемат всяка лъжа, само и само да не се сблъскат с нещо неприятно.
— Няма значение. — Дамата отново протегна ръка. — Не искаш ли да оставиш за малко „Вихрения танцьор“ и да дойдеш при мен? Аз обичам децата. Нищо няма да ти се случи, обещавам ти.
Ръцете на дамата са толкова бели, кръгли и добре оформени — като на мраморните богини в градината, помисли си Жулиет, само златните криле на Пегас са по-красиви. Неочаквано се почувства привлечена от тези разтворени обятия, както преди от статуетката, която дамата беше нарекла „Вихрения танцьор“.
Тя излезе колебливо от сянката.
— Така е добре. — Дамата взе Жулиет в прегръдките си. Уханието на теменужки, рози и парфюмирана пудра обви детето като облак. Понякога майка ми също мирише на теменужки, помисли си Жулиет с копнеж. Ако затвореше очи, можеше да си представи, че тази дама, която я прегръщаше с толкова нежност, е майка й… Преди да офейка, искаше още малко да се наслади на прегръдката.
— Какво мило и плахо дете си!
Жулиет знаеше, че не е хубава, нито приятна. Маргьорит я наричаше постоянно опърничава негодница. Дамата щеше скоро да осъзнае грешката си и щеше да отблъсне от себе си Жулиет. Щом като собствената й майка я смяташе за прекалено непослушна и невъзпитана, за да я обича, едва ли щеше да успее да води дълго за носа една чужда жена.
Огледалната врата до статуетката се отвори с рязък замах, смях и музика нахлуха в галерията. Влезе някаква дама.
— Ваше величество, само вашият прелестен глас липсва, за да стане хармонията съвършена.
Майка й!
Жулиет се вцепени от страх и зарови лице в напудреното рамо на дамата.
— Един момент, Селест. Тук имаме малко затруднение.
— Мога ли да ви бъда полезна? Но какво е това… Жулиет!
— Нима познавате детето? — Дамата се изправи, без да пуска ръката на момиченцето. — Струва ми се много уплашена.
— Жулиет е моята дъщеря. — Селест дьо Клеман пристъпи по-близо. Съвършено оформената й уста се беше разтеглила в неодобрителна усмивка. — Моля за прошка, Ваше величество, тя невинаги е толкова лоша и вироглава. Ще изпратя да извикат бавачката й, която със сигурност вече е преобърнала целия дворец, за да я търси.
— Ще вървя, Ваше величество. — Красивият господин се изправи и се поклони усмихнат. — Ваш най-покорен слуга. — Той замълча за миг. — Винаги.
— Благодаря ви, граф дьо Ферзен. — С лека усмивка в крайчеца на устните си дамата погледна след него, докато той се отдалечаваше по галерията. После отново се извърна към Жулиет. — Селест, трябва да узнаем защо малката е толкова нещастна и уплашена. Защо си се скрило, мое дете?
Ваше величество… Мигар тази дама беше кралицата?
— Маргьорит каза, че ще ми вземе боите.
Мария Антоанета я погледна отвисоко.
— Боите ли?
Жулиет вдигна нагоре гърненцето.
— Искам да имам свои бои. Тя не може да ми ги вземе. — От безсилен гняв в очите й отново се появиха сълзи. — Няма да го позволя за нищо на света. Ще избягам и ще ги скрия там, където Маргьорит никога няма да ги намери.
— Престани вече! — Гласът на майка й прозвуча строго. — Нима не ме изложи достатъчно с държането си? — Тя се обърна към кралицата. — Баща ми й даде една четка и гърнето с червена боя, когато го посетихме в Андора, а сега детето няма друга работа, освен да покрива всеки къс пергамент със своите цапаници. Наредих на Маргьорит да й отнеме боята, за да не повреди хубавите стени.
— Никога не бих го сторила. — Жулиет погледна Мария Антоанета умоляващо. — Искам да рисувам красиви картини. Никога не бих хабила боята си по вашите стени.
Мария Антоанета се засмя непринудено.
— Е, в такъв случай камък ми падна от сърцето!
— Откакто преди две седмици пристигнахме тук във Версай, тя непрекъснато снове из двореца и се възхищава на картините и скулптурите. — Забулени в сълзи, синьо-виолетовите очи на Селест блестяха влажно. — Знам, че тя не е твърде послушна, но откакто ми бе отнет моят верен Анри, за съжаление занемарих възпитанието й. Като сама жена в света не ми е никак лесно.