Гневът, който се надигна като гореща вълна у Жан Марк, беше толкова силен, че той сам се изненада. Жулиет му беше споменала веднъж, че Маргьорит не е очарована от престоя си тук, но той не беше обърнал внимание. Отвърна с някаква шега и темата беше изчерпана. Защо, по дяволите, не му беше казала какво прави онази вещица с нея?
— Чудя се какво сега е най-добро за Жулиет — прошепна Катрин. — Тя ми каза, че не мога да направя абсолютно нищо и трябва просто да забравя. Но няма да е справедливо. Можеш ли да й помогнеш?
— Разбира се, че мога. — Най-добре щеше да е да извие мършавия врат на онзи дракон, но при сегашните обстоятелства се налагаше да почака. — Не се бой, ще се погрижа за това.
— Скоро ли?
— Още днес.
— Благодаря, Жан Марк. — Катрин се изправи и изтича към вратата. — Прости ми, че ти отнех време и бързам да те оставя да работиш. Исках само…
Вратата се затвори след нея.
На Катрин не й беше никак лесно да дойде при него. Жан Марк осъзна това, загледан объркано пред себе си. Тя винаги е била особено страхливо, нежно дете, което по неизвестна причина изпитваше огромен респект от него. Навярно дръзкото държане на Жулиет вече й бе повлияло. Или пък малтретирането на другото момиче толкова я беше разтърсило, че се бе осмелила да действа.
Мислете за нещо хубаво.
Сега разбираше откъде Жулиет знае толкова много за понасянето на болки. Той стисна по-здраво завивката, когато си спомни думите на Катрин.
Ужасни сини петна.
На мене направо ми прилоша.
— Раната зараства много добре. — Жулиет завърза здраво превръзката, помогна на Жан Марк да облече батистената си риза и започна да я закопчава. — Скоро ще може отново да пътувате.
— Още вдругиден, надявам се — отвърна той. — Наредих утре рано сутринта да пристигне карета, която да откара теб и Маргьорит във Версай.
Пръстите на Жулиет замръзнаха на копчето, което държеше.
— Още утре ли? — Тя поклати глава. — По-добре следващата седмица. Вие още не сте…
— Ти ще отпътуваш утре. — Устните на Жан Марк заприличаха на тънка черта. — И твоята любезна Маргьорит ще може отново да се грижи за майка ти, вместо да се занимава с теб.
Жулиет го погледна въпросително.
— Катрин ви е казала? Не биваше да го прави. Синините са дреболия…
— Аз обаче не мисля така — прекъсна я рязко Жан Марк. — Няма да допусна да страдаш заради мен. Какво си мислиш всъщност?… — Той не продължи мисълта си. — Утре тръгваш.
Жулиет отпусна безпомощно ръце и го погледна учудено.
— Защо сте толкова сърдит? Не е дошъл краят на света, нали?
Жан Марк мълчеше. Лицето му беше непроницаемо.
— Лека нощ, Жулиет — каза той накрая, — няма да ти кажа сбогом, тъй като съм сигурен, че ще се срещнем във Версай.
— Да. — Жулиет го каза беззвучно. Всичко беше свършило — игрите с Катрин, часовете на оживен разговор с Жан Марк. Помъчи се да се усмихне: — Наистина ли не мога да ви убедя, че е неразумно да тръгвате, преди да сте оздравели както трябва?
— Не.
— В такъв случай няма да си губя времето. — Тя понечи да тръгне.
Той я улови за ръката.
— Не още. — Обичайният му ироничен израз беше изчезнал. — Не преди да съм ти благодарил.
Тя примигна.
— Не е необходимо. Аз не ви правех услуга. Бях ви задължена и трябваше да ви се отблагодаря. Защо вие… — Тя замлъкна, когато Жан Марк вдигна нагоре широкия ръкав на роклята й и впи поглед в пурпурно жълтите белези, обезобразяващи гладката й кожа. — Само е отекло, имало е и по-тежки случаи. Просто аз твърде лесно посинявам от ощипване. — Тя посочи едно жълто-черно петно на китката си. — Виждате ли? Това ми е от вас, когато се бяхте вкопчили в мен… докато лекарят вадеше камата от рамото ви.
Лицето му доби съкрушен вид.
— Аз ли съм го направил?
— Не нарочно. Казах ви, че кожата ми посинява лесно. — Тя се престори, че не забелязва отчаянието му. — Ето защо няма причина да бързате, преди да сте се възстановили напълно.
— Не, съвсем не е така — възрази той, без да откъсва поглед от ръката й. — Винаги съм мислел, че имаш най-великолепната кожа, която въобще съм виждал. Рози и мляко… и сякаш сияе отвътре. Не мога да понасям тази инквизиция! Не мога да търпя гледката!… — Той се овладя, обърна ръката й и се загледа в белезите върху по-нежната кожа от вътрешната й страна. После я вдигна бавно и притисна устните си към едно от най-тъмните петна.
Жулиет замря, загледана в черната му коса, сведена над ръката й. Изведнъж започна да възприема всичко наоколо необикновено ярко и отчетливо: миризмата на лоената свещ, играта на светлини и сенки върху бузата му, шума от собственото си дишане в тишината на стаята. Устните му бяха топли, твърди и нежни, и непозната тръпка разтърси ръката и цялото й тяло.