Когато вдигна глава и срещна погледа й, той се усмихна накриво.
— Виждаш ли? Ако не заминеш, може да стана за теб по-опасен и от твоя дракон Маргьорит — Той пусна ръката й и се облегна на възглавниците.
Жулиет не искаше да се разделя с него. Копнееше той отново да я докосва със силните си ласкави ръце. Но беше ясно като бял лен, че той гледаше да се отърве от нея, а бе унизително да го моли да остане.
Обърна се толкова бързо, че полите на черната й рокля се разпериха широко:
— Всъщност предпочитам да замина. Вие ми създавахте само грижи, а Катрин е просто едно глупаво момиче, което не знае абсолютно нищо! — Тя грабна картината си от статива и тръгна към вратата. — Според Маргьорит, кралицата сега е в селската си къща и може да ви приеме там. — Тя го погледна за последен път, в очите й блестяха сълзи; — Но все едно, тя никога няма да ви ще „Вихрения танцьор“.
На мостчето пред селската къща на кралицата Жан Марк, Катрин и Филип видяха самотната изправена фигура на Жулиет.
Жан Марк усети огромна радост и същевременно болка. Откакто се разделиха преди три дни, той се стараеше да не мисли за момичето. Но сега видът й му подейства като гръм.
— Жулиет! — Катрин изтича към нея. — Ужасно се страхувах, че няма да се срещнем повече. Защо си тръгна, без да кажеш нито дума за сбогом?
— Знаех, че ще те видя тук. — Жулиет се усмихваше. — Трябва да присъствам, когато Кралицата ви приеме. — Тя хвърли предизвикателен поглед на Андреас. — Ако остане на Жан Марк, той може да се покаже вироглав и да раздразни Нейно величество. Елате с мен. Тя е на терасата.
Минаха по живописния мост, който се извиваше над огледалната повърхност на езерото. Жулиет ги поведе през грижливо поддържаните поляни към селското имение на кралицата.
Къщата се състоеше всъщност от две сгради, свързани помежду си с галерия, до която се стигаше по външна вита стълба. Жан Марк беше слушал много за това селце, построено за баснословна сума недалеч от двореца Пти Трианон. Имението съответстваше съвсем точно на очакванията му — очарователна идилия в селски стил, взета сякаш от книга с картинки. Тук кравите ухаеха на парфюм, а кофите за мляко бяха от най-фин севърски порцелан.
Снежнобяло агънце с розова панделка около врата лежеше в краката на Мария Антоанета, а една крава на кафяви и бели петна пасеше на тревата до терасата. Върху жълти копринени възглавници блажено спеше малкият Луи Шарл.
Жан Марк спря за миг с вдигнати вежди, но веднага се окопити и продължи напред. Ако селцето отговаряше точно на очакванията му, то видът на Мария Антоанета го изненада. Жената, която седеше до масата от розово дърво, изглеждаше скромна почти като мадона в простата си рокля от бял муселин. Единственият намек за екстравагантност в нейния тоалет беше огромната сламена шапка с развяващи се бели пера. Кестенявите коси на Кралицата не бяха напудрени, а гладко сресани назад по модата.
Когато Жулиет се приближи и направи поклон, кралицата я погледна с очарователна усмивка.
— Водиш при мен смелия си спасител, нали, Жулиет?
— Това е мосю Жан Марк Андреас, Ваше величество. — Момичето падна на колене пред купчината възглавници. Лицето й изразяваше разочарование, когато погледна спящото дете. — Ах, той вече спи сладко, а аз исках да си поиграем.
Кралицата поклати развеселено глава.
— Жулиет, ти обожаваш малките деца, а към по-големите си съвсем безразлична.
— Малките още не знаят що е жестокост. Тепърва ще се сблъскат с нея. Да, обичам малки деца. — Жулиет погали момченцето по копринената косичка. — И Луи Шарл също ме обича.
Кралицата премести поглед към Жан Марк.
— Bonjour11, мосю Андреас. Добре дошли във Версай! Ние ценим смелите хора. Безкрайно сме ви задължени.
Жан Марк се поклони дълбоко.
— Ваше величество беше твърде милостива да ме приеме. За мен най-голямото щастие е да ви служа.
— Но това няма да ви попречи, надявам се, да си пожелаете някакво възнаграждение. Жулиет ми спомена за една услуга, за която сте искали да ме помолите. — Мария Антоанета се наведе и погали агънцето с розовата панделка. — Какво мога да сторя за вас?
След кратко колебание Жан Марк произнесе бързо и задъхано:
— Бих искал да имам „Вихрения танцьор“.
Очите на кралицата се разшириха от изумление.
— Явно обичате да се шегувате! „Вихрения танцьор“ вече повече от триста години принадлежи на френските крале.