— Два милиона.
Мария Антоанета се намръщи.
— Откажете се. Не съм от жените, които се пазарят.
Разочарованието на Жан Марк беше толкова голямо, че не можа да промълви нито дума. Знаеше, че е отишъл твърде далеч, но отчаянието го бе направило дързък.
— Както ви е угодно, Ваше величество. Баща ми ще бъде отчаян. — Той замълча. — Но ако все още желаете да ме възнаградите, бих ви помолил за едно друго благоволение. — Жан Марк направи знак на Катрин да се приближи. — Това е моята братовчедка Катрин Вазаро.
Изразът на Мария Антоанета омекна, когато Катрин излезе напред и направи дълбок реверанс. Когато момичето се изправи, кралицата огледа с любопитство раздалечените сини очи, нежното лице и светло кестенявите коси, сплетени на плитки и вдигнати високо на кок като малка коронка.
— Наистина прелестно дете. Искате да го взема във Версай ли?
Жан Марк поклати глава.
— Чух, че Ваше величество покровителства едно прочуто манастирско училище — абатството дьо ла Рен край Париж, в което млади дами от видни семейства получават изключително добро образование. Осмелявам се да ви помоля да се застъпите пред игуменката братовчедка ми Катрин да бъде приета като послушница.
— Но вие току-що подчертахте, че не сте благородник. Предполагам, че същото се отнася и за Катрин?
Жан Марк кимна.
— Но един ден тя ще оглави дома Вазаро и трябва да е подготвена за задълженията си.
— Тя ще стане глава на дома? — Кралицата беше заинтригувана.
— Как така?
— Същият Лоренцо Вазаро, който подарил „Вихрения танцьор“ на Луи XII, се заселил в Грас и създал процъфтяващо имение, в което отглеждал цветя за производството на парфюми. Делата му вървели превъзходно, но той нямал семейство и когато умрял, оставил Вазаро на Катрин Андреас — първородната дъщеря на приятеля си Лионело Андреас. Условието му било следното: имението да се предава от най-голямата дъщеря на нейната най-голяма дъщеря, като след омъжването си наследничките трябва да запазват фамилното име Вазаро, а малкото им име трябва да е непременно Катерина или производно от него.
— Каква чудна история! — В сините очи на Мария Антоанета блестяха сълзи. — Нещастният човек сигурно много е обичал малката Катрин.
— Възможно е. Факт е обаче, че за една жена е много трудно да управлява голямо имение и знанията ще й бъдат от полза.
— Да, това е вярно. Аз самата изпитах на гърба си липсата на по-добро образование, когато станах кралица на Франция. Затова покровителствам училището за девойки. — Тя се намръщи леко. — Но то е предназначено за дъщерите на аристокрацията.
Жан Марк пристъпи крачка напред и извади от джоба си златна кутийка.
— До ушите ми стигна, че Ваше величество харесва аромата на теменужки. Позволих си дързостта да поръчам на моя парфюмерист, прочут майстор в занаята си, да създаде благоухание, което се надявам да одобрите. — Жан Марк поднесе кутийката и отстъпи назад. — Скромен дар в знак на безкрайната ми преданост.
Мария Антоанета го изгледа недоверчиво, после отвори кутийката.
— Скромен ли? — Лицето й светна, когато видя скъпия кристален флакон с огромен капковиден рубин вместо запушалка. — Мосю, вашият подарък е очарователен.
— Подаръкът на Катрин — поправи я Жан Марк. — флаконът е от мен, но парфюмът е от нейното имение Вазаро.
— Катрин… — Погледът на кралицата се премести върху момичето. — Искаш ли да постъпиш в манастирското училище, ma petite?
— Да, Ваше величество. — Катрин явно се колебаеше. — Разбира се, аз малко се боя да напусна Ил дьо Лион, но моят братовчед смята, че трябва много да уча.
— Хм, разбирам. — Мария Антоанета махна рубинената запушалка и се наведе, за да капне малко парфюм зад ухото на агънцето. — И думите на братовчед ти са винаги уместни и справедливи, така ли?
— Жан Марк знае кое е най-доброто за мен.
Подигравателна усмивка заигра по устните на кралицата.
— Склонна съм да се съглася, че това дете се нуждае от възпитание. Ще наредя на преподобната майка да приеме братовчедка ви.
— Ваше величество е безкрайно любезна и великодушна. — Жан Марк се поклони дълбоко. — Никога няма да забравя добрината ви.
— Да, да, добре. Можете да вървите. — Тя вдигна рубина срещу слънцето и се захласна в играта на светлината в него. — Не е ли прелестен, Жулиет?
— Изключителен — промърмори Жулиет учтиво.
Жан Марк направи последен дълбок поклон и напусна терасата. Провалих се с гръм и трясък, мислеше си той зашеметен.
Дявол да го вземе, не биваше да го допуска!
Беше се отдалечил доста, когато Филип и Катрин го настигнаха в коридора.