— Съжалявам, Жан Марк — каза Филип сериозно. — Сърцето ми се къса. Знам колко си разочарован.
Жан Марк направи усилие да се усмихне.
— Баща ми твърдеше, че „Вихрения танцьор“ всъщност почти не му трябва. По всяка вероятност ще трябва да се задоволи със своя блян.
— Блян ли?
— Точно така.
— Благородният камък, който й подари, би могъл да покрие половината от военните дългове на Луи. Дали тя ще му даде рубина?
— Съмнявам се, че въобще ще й хрумне такава мисъл. За нея подаръкът е само едно развлечение. — Жан Марк се усмихна саркастично. — Също като агънцето или кравата й.
— Но ти би могъл да я подсетиш.
— В случай че исках да се намеся. Но няма да го направя. Родът Андреас винаги сам се е грижел за своите интереси — нека и Бурбоните направят същото.
— Не е ли малко сурова тази философия?
— Философията на оцеляването ли? Защо нашият род е надживял безкрайните войни и лютите политически борби, докато толкова други са изчезнали от лицето на земята? Защото ние никога не сме се съюзявали с нито една от воюващите страни, а сме насочвали усилията си към запазване на създаденото. Не кралете владеят света, а банкерите.
— И затова целта ти е да станеш един от тях.
— Точно така. Няма как да избягам от данъците, но мога да ги намаля съществено, като вземам високи лихви от благородниците и от църквата. Намирам, че това е справедливо.
— Почакай!
Жулиет дьо Клеман тичаше към тях, а тъмните й къдрици се развяваха около поруменялото й лице. Тя спря задъхана пред Жан Марк.
— Не бива да изпращате Катрин в манастирското училище. Там няма да се отнасят добре към нея.
— Кой, монахините ли?
— Не, послушниците. — Тя направи нетърпелив жест с ръка. — Катрин не е аристократка. Мислите ли, че ще я приемат като равна? Ще се отнасят с нея така, както тук, във Версай се отнасят с лакеите и пажовете… — Останала без дъх, тя продължи: — Не разбирате ли? Тя няма да е в състояние да се защити от подигравките и обидите. Щом няма смелост дори да каже на камериерката си да й разхлаби корсета.
Катрин се изчерви.
— Сигурна съм, че грешиш. Защо ще ме посрещат враждебно?
— Вече ти обясних защо. Ти не си една от тях. Това е предостатъчна причина.
— Но ти си благородничка и въпреки това станахме приятелки.
— Аз също не съм като тях. Майка ми е испанка, а на всичкото отгоре и кралицата я обича. Всички страшно й завиждат за това и ме мразят от дън душа. Всеки път се опитват да ме уязвят, но аз не се оставям да ме тъпчат в калта. — Жулиет се обърна отново към Жан Марк. — Обяснете й го. Тя няма никаква представа. Сякаш е паднала от небето.
— Но ти имаш, нали? — Жан Марк я гледаше с присвити очи. — Между другото, ти ли щипна принца, когато Нейно величество изливаше гнева си върху злочестата ми глава?
— Никога не бих го ощипала. Само го бутнах лекичко. — Жулиет се намръщи. — Жан Марк, вие се държахте глупаво и безразсъдно още миг и тя щеше да ви изгони и да поиска от краля да ви накаже. Той е добродушен, но в повечето случаи прави онова, което тя го посъветва: — Жулиет се върна на основната си мисъл. — Катрин ще бъде нещастна в манастира. Не я пращайте там.
— Ще помисля над доводите ти, защото трябва да призная, че в тях има зрънце истина. Катрин явно не е научена да се бори в живота.
Катрин се усмихна на Жулиет.
— Благодаря ти все пак за загрижеността.
— De rien13. — Жулиет изчака още миг, вперила поглед в Катрин — Отваряй си добре очите. Ако отидеш в училището, не очаквай от тях нищо добро. Удряй първа, тогава навярно ще те оставят на мира. — С тези думи тя се обърна и тръгна.
— Жулиет!
Момичето се обърна за миг.
— Не искаш ли да ни кажеш adieu14? — попита Жан Марк тихо.
— Не обичам да се сбогувам. — Очите на Жулиет блеснаха издайнически. — Казах онова, което исках да кажа.
И тя изтича към селската къща на кралицата. Жан Марк я изпрати с поглед, докато се скри вътре. Чак тогава и той тръгна.
— Тя е нещастна тук — каза Катрин.
Жан Марк се спря и погледна изпитателно братовчедка си.
— Тя ли ти го каза?
— Не. — Катрин не се решаваше да изплюе камъчето. — Но онова, което ми е говорила за майка си и за хората тук… Сигурно е доста трудно да се живее в двореца. — Между веждите й се появи бръчка. — А и тази отвратителна Маргьорит съвсем не е мила с нея.
Лицето на Жан Марк потъмня.
— Не и капчица милост няма у този дракон. Ти харесваш Жулиет, нали?
Катрин запримига, за да прикрие сълзите си.
— О, да, за първи път в живота си срещам момиче като нея. Надявам се да я видя отново. Тя никога не би си признала, но ми се струва, че тук е страшно самотна. Дали все пак не можем да й помогнем, Жан Марк?