— Мисия, че ще можем. — Той се усмихна дръзко, когато взе в сърцето си едно решение. Господ знаеше, че беше се борил с всички сили, за да не вземе момичето в обятията си. — Но кой съм аз, че да се опълчвам толкова упорито срещу съдбата? — Жан Марк вървя няколко минути мълчаливо, после неочаквано попита: — Кажи ми, Филип, само едно шишенце с парфюм ли взе от Вазаро?
Три дни по-късно Жан Марк Андреас помоли за аудиенция при кралицата. След него в приемната на Мария Антоанета остана още един флакон с парфюм. Всички, които го видяха, бяха единодушни, че великолепният сапфир, който служеше за запушалка, чудесно отива на блестящите сини очи на Нейно Величество.
На следния ден Кралицата съобщи на Жулиет дьо Клеман, че смята да я изпрати в абатството дьо ла Рен, за да получи образование, достойно за дъщерята на една от придворните й дами.
Осем месеца, след като Жулиет постъпи в манастирското училище, Жан Марк получи в разкошния си парижки дом един пакет. Подаръкът не се придружаваше от никаква бележка, ала когато го отвори и видя съдържанието, той се усмихна.
На платното беше нарисуван „Вихрения танцьор“.
Абатството дьо ла Рен
7 януари 1789 г.
Катрин! Сигурно беше Катрин.
Каретата се люшкаше по стръмния път към северния вход на манастира. Двата врани коня напрягаха и сетните си сили, ноздрите им трепереха, а пяната, която се стичаше от муцуните им, се смесваше със снежинките. Фенерите на екипажа горяха в зимния здрач.
Жулиет се загърна още по-плътно в наметалото си и закрачи напред-назад под колоните. Краката вече не я държаха, тялото й беше съвсем премръзнало, но ето че идваше краят на дългото чакане и след малко тя щеше да бъде отново с Катрин. Излезе във вътрешния двор и вихър от тежки, влажни снежинки в миг я заслепи.
Каретата изтрополи през отворената порта и спря на плочника. Беше Катрин.
Преди три седмици същият кочияш я беше откарал в Париж, за да прекара коледните празнини с братовчед си Жан Марк Андреас.
— Много закъсня. — Жулиет отваряше вратата на каретата. — Трябваше да си тук още по обяд… — Изведнъж тя млъкна смаяно, когато видя кой седеше до Катрин. Не беше виждана Жан Марк от онзи далечен ден преди две години, когато се разделиха във Версай. Той никак не се беше променил. Присмехулните му тъмни очи блестяха остри като толедска стомана.
— Добър ден, Жулиет. — Жан Марк се поклони усмихнат. — Колко мило, че ни посрещаш. Или може би вече трябва да те наричам мадмоазел дьо Клеман? Та ти си станала истинска млада дама.
— Може да си спестите официалностите. Не съм се променила през тези две години. — Тя откъсна очи от него, за да разгледа Катрин.
— Тревожех се. Нали щеше да тръгнеш рано сутринта?
— Тъй като Жан Марк имаше работа преди обед, а искаше, освен това да разговаря с преподобната майка, тръгнахме чак…
— За какво ще разговаряте с игуменката? — Жулиет усети, че я полазиха студени тръпки. — Нали няма да отведете Катрин със себе си?
Жан Марк отвърна на погледа й.
— Толкова ли е съдбоносно за теб дали ще я взема оттук?
Жулиет сведе очи, за да не види той израза им.
— Монахините казват, че Катрин е най-добрата им послушница. Ще бъде жалко, ако напусне, преди да е довършила образованието си.
— Ами ти? Какво казват за теб монахините?
— Аз не съм чак толкова добра.
— Само защото не внимаваш. — Катрин направи кисела физиономия. — Ако слушаше сестрите, вместо да ги изучаваш с очите на художник, успехите ти щяха да бъдат много по-големи.
— Но аз слушам. — Жулиет се усмихна. — От време на време. — После отново се обърна към Жан Марк, който слизаше от каретата:
— Наистина ли искате да вземете Катрин в Париж?
— Той само те дразни — усмихна се Катрин. — Според Жан Марк аз трябва да остана при монахините, докато навърша осемнадесет години…
— Чудесно. — Жулиет побърза да прикрие облекчението си: — За Катрин, разбира се.
— Косите ти станаха вир-вода. — Жулиет грижовно вдигна качулката на Катрин. — Гладна ли си? Ела в трапезарията, вечерята още не е свършила.
— Ядох, преди да тръгнем. — Катрин се усмихна. — Защо стоеше отвън на снета, вместо да си на масата? Сигурно пак рисуването е виновно?
Жулиет кимна.
— Не бях гладна.
Жан Марк махна на кочияша:
— Свали кошницата с плодовете от каретата. Дори младата дама да не е гладна в момента, по-късно сигурно ще се съблазни да ги опита.
— Благодаря — Жулиет се обърна към Катрин. — Сбогувай се с братовчед си и да влизаме вътре. Тук, на двора, е прекалено студено за теб.