Катрин кимна и се обърна към Жан Марк.
— Беше много мило от твоя страна да ме поканиш за Коледа. Прекарах вълшебно.
— Не е никак трудно човек да ти угоди. През последните години бях занемарил задълженията си на настойник.
— Напротив, ти винаги си бил много добър с мен. Зная колко си зает. — Катрин го гледаше със сияещи очи. — Освен това в манастира се чувствам щастлива.
— Не вярвам да си признаеш, дори да е обратното. Но игуменката едва ли ще бъде толкова деликатна и сигурно ще ме упрекне, че недостатъчно се грижа за теб. Но очаквам да чуя и за твоето държане тук.
— Катрин винаги е искрена — защити Жулиет приятелката си. — Предпочита да замълчи, вместо да излъже.
— Много добре. — Жан Марк погледна право в пламтящите очи на Жулиет. — А ако е щастлива тук, то това се дължи най-вече на теб. — Той подаде на Катрин кошницата. — Ако по Великден съм още в Париж, ще изпратя отново да те вземат. А сега бягай, Жулиет е права, вятърът е страшно студен.
— Aurevoir15, Жан Марк. — Катрин се обърна и изтича през двора. — Побързай, Жулиет — извика тя през рамо. — Имам да ти разказвам толкова много неща. На един прием в чест на Жан Марк трябваше да вляза в ролята на домакиня и цяла вечер се разхождах в прекрасна рокля от син сатен.
— Ей сега идвам. — Жулиет понечи да я настигне.
— Почакай!
Тя застина, когато Жан Марк докосна ръката й.
— Катрин ме чака — промълви, останала без дъх.
— Ще ти отнема само миг. — Снегът валеше на едри парцали, сякаш ги обгръщаше с бели завеси и ги пазеше от чужди погледи. Блестящи снежинки падаха по гъстата тъмна коса на Жан Марк и обсипваха като светулки сивата му пелерина. Погледът му беше впит настойчиво в Жулиет. — Както винаги ти разпали любопитството ми. Зная, че си стояла тук половината следобед да чакаш Катрин. — Пръстите му се плъзнаха по ръкавите й и уловиха тънките й китки. — Ръцете ти наистина са ледени. Защо не носиш ръкавици? Толкова си небрежна към себе си! — Вместо да я успокои, топлината на ласкавите му пръсти я накара да се почувства странно. Побърза да се освободи.
— Трябва вече да вървя.
— Разбира се, ей сега. — Жан Марк докосна раменете й. — И ти ли се чувстваш щастлива в манастира като Катрин?
— И тук е като навсякъде другаде. Мислех вече, че… — Настойчивият му поглед я накара да кимне. — Да.
— Толкова ли е трудно да признаеш, че ти е добре. — Мургавото лице на Жан Марк светна от усмивка. — Катрин ми каза, че откакто си тук, нямаш вест от кралицата.
— Няма нищо чудно в това — побърза да отвърне Жулиет. — Тя е прекалено заета, за да…
— А и от една пеперуда не може да се очаква добра памет.
— Не е болка за умиране, ако ме е забравила. В реда на нещата е. — За кой ли път Жулиет се дръпна, но сега той я пусна да си върви. Тя отстъпи крачка назад. — Много съм щастлива при монахините и ви благодаря, че внушихте на кралицата да ме изпрати тук.
Той повдигна едната си вежда.
— Хм, не си толкова щедра на благодарности като Катрин.
— Защото знам, че всъщност ме пратихте тук, за да я закрилям.
— Така ли?
Тя кимна сериозно.
— Както виждате, не ви подведох. Тя е добре.
— В такъв случай Катрин и аз сме щастливци. Никога ли не ти е хрумвало, че съм могъл да те изпратя тук и по друга причина?
Тя избягна погледа му.
— Не.
— И дори не искаш да ме попиташ каква е тя?
— Трябва да вървя. — Но изведнъж осъзна, че не й се тръгваше. Искаше да стои до него и гледа до насита забележителното му лице, което непрекъснато менеше израза си. В момента тъмните му черти бяха непроницаеми, високата му стройна фигура беше застинала, сякаш изваяна от гранит. Но въпреки това от него лъхаше такава пламенна сила, такава страст, че Жулиет почти очакваше снежинките да се разтопят веднага щом го докоснат.
— Да ти кажа ли защо си тук? — тъй пристъпи по-близо до нея. — Търговецът трябва да се запаси с търпение, докато инвестицията му донесе печалба.
— Но аз вече ви казах, че се грижех за Катрин. Печалбата е налице.
Той нежно вдигна качулката на Жулиет и покри косите й.
— Нима вече печеля? — Той я погледна в очите. — На колко си години, Жулиет?
Изведнъж дъхът й спря и тя запрегръща конвулсивно, за да се освободи от буцата, която беше заседнала в гърлото й.
— Скоро ще навърша шестнадесет.
Той я гледа дълго, преди рязко да се обърне.
— Върви на топло. Ще потърся игуменката, за да й засвидетелствам почитта си, както се очаква от един добър настойник. — Гласът му бе станал дрезгав. — И си вземи плодове от кошницата. Ти вече измръзна заради Катрин, не бих искал и да гладуваш заради нея.