— Но аз не бях излязла за това… — Жулиет замлъкна под погледа му. — Тя е моя приятелка. Липсваше ми — каза тя простичко.
— Най-сетне изплю камъчето. — По устните на Жан Марк затрептя усмивка. — Чудесно! Вече си мислех, че винаги ще се криеш зад бодлите си. Но може би няма да се наложи да чакам прекалено дълго.
Жулиет го погледна объркано, но в следващия миг той беше изчезнал в снежната виелица. Изведнъж се почувства страшно самотна, сякаш беше отнесъл душата й със себе си.
Жан Марк гледаше от прозореца на каретата как снежната вихрушка преминава в истинска буря. Беше разумно да отстъпи пред настояването на преподобната майка и да пренощува в манастира, вместо да тръгва за Париж в такова време.
Но представата, че ще прекара цяла нощ на твърд нар в някоя мизерна килия, му се беше сторила непоносима. Не, предпочиташе по-скоро да се върне в своя дом на Кралския площад, където го очакваше сегашната му любовница Жан Луиз. Тя щеше да го посрещне с обичайните си превземки, които с течението на нощта, както знаеше от опит, щяха да отстъпят място на страстта. Гордостта и предизвикателството бяха за него не по-малко важни от отдаването, а днес откри, че жадуваше за предизвикателства с цялата сила на душата си.
Докато се взирате навън в снежната виелица, той си представяше не пищната хубост на Жан Луиз, на която щеше да се наслаждава след няколко часа, а невинното лице на Жулиет дьо Клеман. Беше очаквал, че ще срещне момичето в манастира, но преживяването му дойде като гръм от ясно небе. Стройното като фиданка тяло на Жулиет беше неузнаваемо женствено под невзрачните сиви одежди.
Споменът за момичето го възбуди и трогна едновременно… как стоеше на двора срещу него, упорита, вироглава и все пак трогателно уязвима, с бузи, зачервени от студа, с очи, които говореха, че би се отдала, но никога не би се подчинила. В миналото беше избягвал да анализира чувствата си към момичето, но сега се улови, че прави тъкмо това.
Все пак беше избягнал най-голямата лудост. Когато Жулиет го погледна, бе изпитал безумния порив просто да я вземе със себе си в Париж.
И защо не го направи? Тя нямаше никакви средства, а той можеше да й предложи приятен и охолен живот. Според Катрин, откакто беше напуснала Версай, Жулиет беше забравена от майка си и от кралицата. Тя беше по-ранима и податлива, отколкото беше предполагал и сигурно лесно би й припомнил чувствата, пламнали между тях преди две години. Жан Марк умееше да разпалва желанията на една жена и Жулиет можеше да стане прелестна любовница, предизвикателна и нежна едновременно. Още преди години беше усетил редките й качества, и ето че целта беше вече съвсем близо.
Почти.
Дявол да го вземе, та аз не съм чак такъв негодник, че да прелъстя една послушница, помисли си той с отвращение. Каквото и да готвеше съдбата за двамата, трябваше да чака, докато тя съзрее достатъчно. А дотогава трябваше да се задоволява с удоволствията, които му предлагаха жени като Жан Луиз.
Но сега за пръв път се усъмни, че победата, която щеше да изтръгне тази нощ от Жан Луиз, няма да му достави нито удоволствие, нито удовлетворение.
Глава пета
Абатството дьо ла Рен
2 септември 1792 г.
— Катрин, няма да те разпитвам къде мога да намеря Жулиет… — Сестра Мари Мадлен се направи, че не забелязва умолителния поглед на Катрин. — Бих искала да я видя в магерницата преди обедните камбани, иначе наказанието й ще се удвои. Разбра ли ме добре?
— Сигурно не е искала да пропусне сутрешните молитви — осмели се да каже Катрин. — Когато рисува, тя губи всяка представа за време.
— В такъв случай ще трябва да й го внушиш. Господ я е дарил с голяма дарба, но тя трябва да му се отблагодари с молитви и смирение.
Жулиет и смирение? Ако не беше толкова възмутена от държанието на приятелката си, щеше да прихне с цяло гърло.
— Жулиет се стреми всеки миг да усъвършенства таланта си. Не е ли и това някаква форма на молитва, преподобна майко?
Сестра Мари Мадлен погледна Катрин по-меко.
— Катрин, твоята лоялност ти прави чест. — В сериозните сиви очи проблясваха дяволити пламъчета. — Имаш голям късмет, че не поставям на изпитание верността ти към Жулиет, като не те питам къде се е скрила този път, нито те принуждавам да търкаш с нея каменния под в магерницата. — Тя вдигна недоумяващо рамене. — Страхувам се, че няма да има никаква полза от наказанието. През петте години, откакто е тук, Жулиет сигурно е лъскала неведнъж всяка педя от манастирския под.
— Тя никога не се оплаква — напомни й Катрин. — Служи с радост на Бога. Сигурно така трябва…