Катрин усещаше как бузите й пламтят. Погледна объркано Жулиет. Не си спомняше да е виждала приятелката си в подобно настроение.
— Просто се опитвам да постъпвам както трябва. Съвсем не съм светица.
— Но както върви, скоро ще станеш. — Жулиет сбърчи нос отвратено. — Но ти прощавам, защото не си скучна. Ще ми липсваш.
— Казах ти, че съм…
— Ти винаги вярваш, че всичко ще свърши добре и за двете страни. И вълкът сит, и агнето цяло. Но ние бяхме щастливи през тези години, нали? Поне аз бях щастлива. — Жулиет сведе очи към изпоцапаните си с боя ръце. — В началото ми се струваше, че няма да издържа… всички тези правила, колениченето и търкането на каменния под…
Катрин се засмя от сърце.
— После се опитах да открия грозното у сестрите, но открих, че няма нищо грозно. Те са… добри. Дори сестра Матилд не осъзнава, че не може да ме търпи. Тя искрено вярва, че ме наказва заради вечното спасение на душата ми.
— Но мисля, че въпреки всичко те харесва. Тя и с мен често е доста несдържана.
Жулиет поклати глава.
— Тя е по-млада и по-умна от останалите сестри. И разбира колко съм себелюбива.
Катрин се почувства безпомощна. Жулиет, винаги толкова самостоятелна, сега като че ли искаше нещо от нея, а тя не знаеше какво е то.
Жулиет се закиска неудържимо.
— Ама ти не ми възразяваш.
— Когато искаш, можеш да бъдеше толкова мила и добра! Но понякога си толкова заета със своята живопис, че направо забравяш другите хора.
— А пък ти мислиш прекалено много за другите. Опасна склонност. Много по-сигурно е да изключиш всички останали и да живееш собствения си живот.
— Защо тогава не ме изключиш?
— Стига да можех, щях да го сторя. Но ти не ми позволяваш. — Пръстите на Жулиет започнаха да мачкат плата на дрехата й. — Но нея успях да я изключа.
— Кого?
— Кралицата — прошепна Жулиет. — Изключих я и си наложих да не мисля повече за нея. За първи път тук, в манастира, се почувствах щастлива. Нима и аз нямам това право? Бих желала да остана сред сестрите, да си рисувам колкото искам и да те дразня, когато си противно благопристойна и примерна. Затова ще остана тук, докато Жан Марк те вземе.
Погледът на Жулиет отново се зарея към розово-червените зидове на църквата, а напрежението в израза й постепенно изчезна.
— Тук цари тишина, красива тишина. Преди да дойда в манастира, не знаех, че тишината може да се рисува.
Жулиет помълча малко, после каза:
— Имам подарък за теб.
— Подарък ли?
Тя порови в джоба на сивата си рокля и накрая извади една завързана на възел, изпоцапана с бои кърпа.
— Ето нещо, което ще ти напомня за мен. Когато се омъжиш за твоя Филип и родиш десет деца…
— Говориш глупости. Откакто съм в манастира, съм виждала Филип не повече от три пъти. За него аз съм дете.
— Но ти си наследница. Той ще промени мнението си. — Жулиет прехапа смутено устни. — Не исках да кажа точно това. Ала ти познаваш необуздания ми език. Твоят Филип може би е толкова почтен, колкото и прелестен. Откъде да знам?
— И ти ще се омъжиш. С изключение на монахините, повечето жени се омъжват.
— Едва ли някога ще се омъжа. Та кой би ме взел за жена? Аз не съм красива и нямам никаква зестра. — Жулиет вирна своенравно брадичка. — Освен това не виждам какво му е хубавото да си собственост на един мъж. Струва ми се, че мадам Помпадур и Дюбари са водили много по-интересен живот, отколкото добродетелните съпруги. — Тя се усмихна. — Не искам да съм робинята на някой мъж. Бих предпочела да стана известна художничка като мадам Виже льо Брюн. Дори още по-знаменита.
Катрин най-сетне успя да развърже възела на носната кърпа.
— Ти не мислиш сериозно дори и частица от онова, което говориш. — Тя разгърна кърпата. — И ти доставя особено удоволствие да ме… — Не успя да довърши, когато погледът й падна върху златния овал, украсен с едно-единствено, гравирано от майсторска ръка люляково клонче. Веднага позна медальона. Това беше единственото бижу на Жулиет, което беше виждала само няколко пъти през годините, които прекараха заедно. — Не мога да го приема. Казвала си ми, че ти е подарък от кралицата за твоя осми рожден ден.
Жулиет се беше затворила в себе си.
— Не съм сантиментална. Кралицата отдавна ме е забравила. Тя винаги е обичала само майка ми, а за мен се е сещала единствено, когато съм се изпречвала на пътя й и е нямало как да ме заобиколи или прескочи. — Последва пренебрежително вдигане на раменете. — Отвори медальона — настоя тя.
— Ах, той се отваря, така ли? Помислих, че е само висулка. Цепнатината едва личи… — Катрин буквално си глътна езика от изумление, когато медальонът се разтвори. Изгубила ума и дума, тя се втренчи в нарисуваната миниатюра. — Тя е, направо фантастична! — прошепна Катрин.