Монахинята лежеше върху плочника, дрехите й бяха разкъсани на парцали, бедрата й неприлично разтворени. Двама крещящи с цяло гърло мъжаги я държаха здраво, докато трети с червена фуражка брутално я насилваше.
— Трябва да й помогнем! — Катрин понечи да се покатери върху перваза на прозореца. — Не можем да чакаме. Трябва да им помогнем на всичките.
Все същата страхотна сцена се разиграваше по целия двор. Измъкваха монахините насила от килиите им, събличаха ги голи и ги тръшваха на земята.
— Не можем да им помогнем. — Жулиет дръпна Катрин от прозореца. — Не виждаш ли колко са много? Но можем поне да попречим на онези глупави овци в коридора да излязат навън. — Тя понечи да се върне в коридора.
Катрин я улови за ръката.
— Почакай — зашепна тя. — Късно е вече.
Първите послушници вече бяха излезли на двора. Гледката, която се откри пред очите им, ги накара да спрат като заковани. Един от мъжагите нададе дрезгав смях.
— Я вижте, идва свежа плът! Хей, зарязвайте престарелите гарги! — Тук имало прелестни млади кокошчици, които само чакат да им оскубят перцата.
Нови крясъци се понесоха над двора.
— Защо? — попита Катрин. — Защо правят това? Те ги измъчват.
— Защото са разгонени животни — промърмори Жулиет, която отчаяно търсеше някакъв изход.
— Не можем да се доберем до задния двор, а не можем и да останем тук, защото сигурно ще претърсят целия манастир.
— Анриет Балвур! — Катрин не можеше да откъсне погледа си от страхотния развой на събитията в двора. — Виж какво правят ония двамата с нея. Та тя е едва на десет години!
— Няма да гледам. А и ти не гледай. — Жулиет издърпа Катрин по-далеч от прозореца и затвори капаците. Угаси свещта и я сложи на перваза. — На тях вече не можем с нищо да им помогнем. Но за нас навярно още има надежда.
— Та тя е само на десет години — продължаваше да повтаря Катрин.
Жулиет я улови за раменете и я разтърси с всички сили.
— Ако излезем навън и се опитаме да им помогнем, с нас ще се случи същото. Това ли искаш?
— Не, но ние…
— Никакви възражения! Няма да допусна да им паднеш в ръцете! — Жулиет се помъчи да надвика страховитите звуци, които проникваха в класната стая през затворените капаци. Писъците бяха ужасни, но още по-сърцераздирателни бяха стоновете и риданията. Едно момиче викаше майка си. Може би малката Анриет? — Трябва да намерим скривалище!
— Но къде ще го търсим? Те са навсякъде…
Жулиет сграбчи Катрин за ръката и двете затичаха по коридора към северния двор.
Катрин се помъчи да се отскубне.
— Натам не става. Нали каза…
— Няма да влизаме в двора. Ще минем по коридора с аркадите до камбанарията. Една вратичка в кулата води към южния двор.
— Какво ще стане… ако и там вършат същото?
— Тогава ще му мислим. По-лошо от сега не може да бъде.
Вратата към северния двор зееше отворена, а когато стигнаха до нея, Жулиет, която се притискаше плътно до стената, накара Катрин да мине откъм засенчената страна.
Катрин цялата настръхна.
— А ако ни видят? Толкова ме е страх!
— Мене също. Сърцето ми ще се пръсне. — Жулиет надникна предпазливо в двора. Под аркадите не се виждаше жива душа. Всички жени бяха измъкнати навън, където дивашката вакханалия все още продължаваше. — Изтичай бързо до камбанарията и внимавай да не те видят. Аз ще тръгна след тебе. Ако ми е писано да ме хванат, продължавай да бягаш. Не можеш да ми помогнеш с нищо, а няма никакъв смисъл и двете да ни… — Катрин разтърси отчаяно глава, заради което Жулиет й хвърли свиреп поглед. — Прави, каквото ти казвам! Обещай ми!
— Не мога да си представя, че ще ти сторят нещо. — Въпреки неудържимото треперене на тялото й, гласът на Катрин беше твърд като стомана. — При всички случаи ще се опитам да ти помогна.
— О, Боже! — изстена отчаяно Жулиет. — Ако тези свине те пипнат, трябва ли да се нахвърлям върху тях и да те спасявам?
— Не, но аз не мога да не…
— Значи се разбрахме! Ако ни разделят, всяка се опитва да се спасява както може.
Катрин не отвърна нищо.
— Никога няма да позволя тези canailles17 да ме надвият — каза разпалено Жулиет. — Ще намеря начин да се освободя. А сега няма време за възражения, разбра ли ме добре?
Катрин се двоумеше, но после кимна неохотно.
— Добре. — Ръката на Жулиет хвана Катрин. — Като стигнеш до южния двор, бягай към гробището.
— Към гробището ли?
Жулиет кимна.
— Сестра Бернадет трябва да ни даде убежище, докато всичко премине и бандитите се оттеглят.
— Сигурно няма да е скоро. — Настръхнала, Катрин си запушваше с длани ушите, за да не чува страхотните викове и писъци. — Това продължава цяла вечност.