— Те ще се оттеглят. Мъжете ще се наситят на разврата. Майка ми веднъж ми каза… — Жулиет не довърши мисълта си. Това тук беше по-различно от сцените, които се бяха разигравали в будоарите на Версай. В парфюмираните, потънали в коприна салони на двореца поне се демонстрираше някакво подобие на нежност. Онова, което ставаше тук, беше необуздана вакханалия на жестокостта и насилието. — Остави отворена вратата към камбанарията и най-напред се огледай добре, преди да влезеш в южния двор. И не забравяй да ме чакаш в гробницата. Готова ли си? Хайде!
Катрин се прокрадна край вратата и затича, плътно притисната към стената.
Жулиет чакаше изтръпнала да отекне самотен пронизителен вик или някой от мъжагите да се отдели от всеобщата оргия и да подгони Катрин по петите.
Но Катрин достигна портичката на кулата, отвори я със замах и изчезна във вътрешността.
Опасенията на Жулиет лека-полека се разсеяха, но поизчака, за да е напълно сигурно, че никой не ги е видял. После тя самата преодоля късата отсечка между килиите на послушниците и камбанарията, изтича по трите стъпала, прекрачи прага и затръшна вратата след себе си. Непрогледен мрак.
Сърцето й се беше качило чак в гърлото, когато, безкрайно облекчена, опря гръб в тежката дъбова врата и зачака очите й да привикнат към полумрака. Успя да различи витата дървена стълба, която водеше нагоре към скелето на камбаната. Зад стълбата зееше отворена врата и лунната светлина проникваше във вътрешността. Катрин трябва да е видяла, че южният двор е пуст и вече се е осмелила да напрани втората си крачка към свободата.
— Нима искате да избягате, гражданко?
Жулиет се вцепени.
Някаква дребна, слабовата сянка изникна от мрака под витата стълба. В едната си ръка държеше сабя, а в другата — въже.
— Но, разбира се, няма да стане, след като аз толкова дълго и търпеливо чаках — продължи гласът. Жулиет видя, че силуетът сочеше към зеещата врата. — Твоята малка приятелка толкова бързаше, че не успях да се спусна навреме от скелето на камбаната. Но все някой ще улови котенцето, преди да е избягало твърде далече. Макар че само бегло я зърнах, мисля, че е очарователна. Тъкмо щях да я последвам, когато се появи ти.
Жулиет направи крачка назад, без да откъсва поглед от сабята. Само преди миг свободата беше толкова близо! Света Дево, как не искаше да умира!
— О, и ти не си съвсем грозна, макар да си малко кльощава. Разреши ми да се представя. Раул Дюпре. А как се казваш ти, малката? — Мъжът излезе изпод сянката на стълбата и погледна лицето й.
Жулиет не обели нито думица.
— Искаш ли да те хвърля на сганта в двора?
— Какъв въпрос! Разбира се, че не!
— Много благоразумно. За съжаление праведните сестри и твоите съученички трябва да изтърпят ужасни неща. Наистина жалко, но за да накарам храбрите си патриоти да тръгнат към Париж и да изпълнят дълга си, трябваше да им обещая да задоволят похотта си с тези благородни аристократки.
— Те насилват и монахините.
— Ами да, марсилците съвсем не са приятели на църквата. — Дюпре разтърси глава. — Трябва да призная, че гледката на толкова съвкупление ме възбужда, ала не ме привлича употребената вече плът. Затова забих камбаната. — Той се закикоти на съобразителността си. — Исках да получа само за себе си някоя сладка малка девственица. За съжаление онези там забелязаха твоите съученички, когато излязоха от вратата и аз бях започнал да мисля, че ще остана излъган в надеждите си. — Той притисна острието на сабята към гърлото на Жулиет. — Страхуваш ли се? Не казваш нито дума.
Жулиет преглътна.
— Естествено, че се страхувам. Би било глупаво да не се страхувам.
— Ти действително не си глупава, защото иначе щеше като същинска овца да паднеш право в ръцете на онези развратници. Мисля, че ще изпитам голяма наслада с теб, малка аристократко.
— Няма да изпитате много радост с мен.
— Грешиш. — Той й подаде навитото на кълбо въже. — За съжаление в момента нямам никакво време. Трябва да организирам процесите. Направи възел и го омотай около китките си.
Жулиет не помръдна.
— Трябва ли да ти обяснявам какво ще се случи, ако не изпълняваш заповедите ми? Или ще забия тази сабя в гърлото ти, или ще те замъкна в двора и ще те хвърля на зверовете. Не бих искал да го правя, затова предпочитам да те вържа и да те оставя тук. И когато намеря време, ще се върна в твоите обятия. И така, какво предпочиташ?
Жулиет преценяваше трескаво положението си. Дюпре искаше да я запази за себе си. Докато го нямаше, тя можеше да опита да се освободи от въжетата. А не беше изключено той да я забрави, ако се включеше в оргията навън. Така или иначе, не й оставаше никакъв друг избор. Тя взе въжето и оформи възел, който надяна на китките си.