— В такъв случай я пренесете оттатък.
С недоволно мърморене голата жена беше вдигната на ръце и отнесена към чакащите в тъмнината силуети.
— Защо е всичко това? Тук има достатъчно жени за делене.
— Правилата съществуват, за да се спазват!
Катрин се вледени. Погледът й беше прикован неотклонно към фигурите, които вече се отдалечаваха. Най-сетне се стопиха в тъмнината, а стъпките им заглъхнаха. В този миг тя скочи и се шмугна през зеещата порта.
Зад гърба й се чу вик!
Света Дево, някой я беше видял!
Тичаше през глава през зеленчуковата градина.
Сега не чуваше нищо след себе си. Дали защото тичаше по мека земя, вместо по плочника, или преследвачите се бяха отказали?
Сърцето й биеше до пръсваме.
Кръвта блъскаше в слепоочията й.
Тичаше на зигзаг между гробовете. Как така никога не й беше направило впечатление, че растящият върху кръстовете мъх приличаше на струйки кръв?
Сестра Бернадет. Трябваше да стигне до сестра Бернадет.
В този миг дочу нещо зад себе си. Присмех ли? Побоя се да се обърне, за да види.
Може би беше вятърът. Дано е вятърът!
Крилете на архангел Гавраил светеха на лунната светлина. Гробницата на сестра Бернадет. Трескаво дръпна резето, втурна се във вечното жилище и затвори вратата след себе си.
Не сложи резето от вътрешната страна.
А и защо ли. Мъртвите не се нуждаят от резета.
Пристъпи по-навътре в гробницата.
Хълбоците й се блъснаха в мраморния саркофаг.
Почти не усети болката, когато падна на колене до статива на Жулиет. Мракът напираше от всички страни, отнемаше й дъха.
Като опря горещата си буза до студения мрамор, тя поглеждаше напрегнато към вратата.
Закриляй ме, сестра Бернадет. Ти си била едва на осемнадесет години, когато е трябвало да умреш. А сигурно ти се е искало да живееш.
Милостиви боже, защо беше дошла тук? Гробницата съвсем не беше сигурно скривалище.
Тя беше клопка.
Вратата се разтвори със замах.
Глава шеста
— Sacre bleu, та ти почти си прегризала въжето. Хитро зверче си все пак! — Раул Дюпре приближи фенера и се усмихна на Жулиет, когато преряза въжето с ножа си. — Ако бях се забавил само още няколко минути, щеше сама да се освободиш. Впрочем, животът е пълен с „ако“ и „щеше“…
Жулиет не издаде с нищо разочарованието си. Не искаше да позволи на този canaille да тържествува.
— Можехте и въобще да не се връщате. Няма да изпитате никаква наслада с мен.
— И още как! — Дюпре я освободи от въжетата и я помъкна към вратата. Виждам, че не искаш да ми подариш удоволствието, на което толкова се надявах. За съжаление току-що уталожих страстта си. Трябва ми време, за да си възвърна силите, но после ще ти се насладя, гражданко…? — Дюпре повдигна въпросително едната си вежда. — Как ти беше името?
— Не съм ти го казвала.
— Няма никакво значение. Ние ще ти дадем друго име. Ще се наричаш гражданката Справедливост. — Пътните му устни се извиха в котешка усмивка. — Всеки съд се нуждае от символ и ти ще бъдеш нашият. При дадените обстоятелства това ми се вижда най-подходящо. Сладка, девствена гражданка справедливост.
— Справедливост ли?
— Ей сега ще ти обясня. Ние ще проведем тук един процес. До ушите на Конвента е стигнало, че монахините са превърнали този манастир в публичен дом, за да помогнат на бившата си покровителка, кралицата. Те са предлагали телата си, както и телата на своите послушници, за да примамват лековерни млади патриоти на страната на австрийците.
Жулиет се втренчи недоверчиво в него.
— Но това е смешно. Никой няма да повярва на подобни глупости.
Мъжът се разкикоти зловещо.
— Защо не? Всеки от присъстващите тук мъже може да свидетелства, че в абатството на кралицата вече няма нито една девственица.
Жулиет яростно се изплю в лицето му.
Той се втрещи.
— Това никак не ми харесва. — Дюпре извади носна кърпа от джоба си и избърса слюнката от лявата си буза. — Трябва да се държиш по-добре, ако искаш да живееш няколко часа повече. — Той я притегли към себе си. — Всяка дързост се наказва. Всяко послушание се награждава. Разбра ли ме добре?
— Не.
— Ще ме разбереш, гражданко. Ще ме разбереш.
Златният потир със светото причастие беше напълнен до ръба с някаква тъмночервена течност.
— Пий — тихо заповяда Дюпре. — Навярно ще пощадим следващите.
Жулиет не можеше да пие. Той по всяка вероятност лъжеше най-безсрамно. Тези чудовища нямаше да пощадят никого.
Тя разтърси отрицателно глава.
Дюпре кимна на мъжа, който носеше червена фуражка е трицветната кокарда на революционерите. Онзи тутакси изтича към голата, коленичила пред масата на трибунала преподобна майка.