— Чакайте! — Жулиет взе потира и припряно го поднесе към устните си.
Мъжете в двора избухнаха в див възторг.
Течността имаше някакъв отвратителен метален привкус. Боже милостиви, тя не можеше…
Със затворени очи изпи потира до дъно.
— Много добре — измърмори Дюпре.
Стомахът на Жулиет се бунтуваше. Тя се обърна с гръб към масата на трибунала и повърна върху плочника.
— Не биваше да правите това — заяви Дюпре. — Вие ни мамите на дребно, гражданко. Ще трябва да опитате още веднъж.
Той даде знак на мъжа с червената фуражка.
Онзи, ухилен до ушите, стегна мускулите на ръцете си и направи две крачки към преподобната майка.
Жулиет изкрещя.
Гаврата със справедливостта приключи и се превърна в брутална сеч и клане на беззащитните жени. Жулиет гледаше с ужас морето от мъжки тела в двора, които мушкаха и колеха. Веднъж беше казала на Катрин, че притежава способността да схваща и запомня завинаги и най-дребните детайли на грозотата. Но едва сега разбра, че до този тежък час не е познавала истинската грозота.
— Ела с мен, сладката ми. — Дюпре я хвана за лакътя и я повлече към камбанарията. — Искам да се позабавлявам с теб, преди и гражданката Справедливост да падне под ножа.
Жулиет безмълвно тръгна е него.
— Защо стана изведнъж толкова покорна? Надявам се, че ще покажеш малко живец, когато ти разтворя краката.
Дюпре затвори вратата на камбанарията и остави сабята си на едно от стъпалата на витата стълба.
— Лягай там.
Тя се просна върху студените камъни и затвори очи.
Кръв.
Усети горещото тяло на Дюпре, когато легна до нея и я сграбчи.
Виковете на децата.
Виковете на монахините.
Кръв.
Ръката на Дюпре обхвана гърдата й.
— Отвори си очите. Искам да ме гледаш, гражданко.
Тя послушно отвори очи. Той се наведе, над нея, котешкото му лице беше точно над нейното. Усмихваше й се блажено.
— Очите ти блестят. Плачеш ли, малка граж…
Жулиет заби зъбите си в гърлото му. Отново усети бакърения вкус в устата си, но сега той й беше дори приятен.
Дюпре изкрещя пронизително и се опита да я отхвърли, но тя се впи в него и стисна още по-здраво зъби.
— Мръсница! — Той избълва куп проклятия и псувни. — Пачавра! Опита се да я отхвърли от себе си, но тя го държеше здраво с ръце.
Кръвта му потече по рамото. Жулиет дърпаше със зъби, за да откъсне месо. И докато той напразно се бореше за глътка въздух, тя го отблъсна от себе си, скочи на крака и грабна сабята от стъпалото. Дюпре понечи да изкрещи, но ръбът на острието се стовари върху слепоочието му, преди да издаде и звук. Той се прекатури настрана и остана да лежи неподвижен.
Жалко. Не успя да го прободе както трябва!
Жулиет се обърна и изтича през вратата към южния двор, където нямаше жива душа. Хукна през зеленчуковата градина към гробището на хълма.
Вратата на гробницата зееше отворена.
Внезапно облекчение я накара да поспре за миг. Знаеше, че Катрин се бои от тъмното, но все пак защо не е притворила вратата, помисли си Жулиет нетърпеливо. Нима не разбираше, че отворената врата може да направи впечатление някому?
— Животно такова, недей да лежиш като торба! — Отвътре се чуха удари. — Размърдай се!
Жулиет изстина. Започна да различава набитата фигура на мъж, проснат върху женско тяло. Мъжът се движеше ритмично между бледите бедра.
Катрин! Жената беше Катрин!
— Не!
Жулиет не усети как от гърдите й се изтръгна нечовешки вик и мъжът погледна стъписано през рамо.
— Какво? Коя си ти…
Този път Жулиет не повтори същата грешка. Острието на сабята се заби в гърба му. Той се строполи като чувал с картофи и покри слабото тяло на Катрин.
Жулиет отмести тежкия като камък труп от Катрин.
— Сган! Canaille! — Тя коленичи и прегърна приятелката си, като започна да я люлее насам-натам. — Исусе Христе, каква сган! Ранена ли си?
Катрин настръхна, но не отговори.
— Що за глупав въпрос. Разбира се, че си ранена. — Жулиет отмахна косата на Катрин от лицето й. — Но вече си в безопасност. Аз съм при теб.
— Животни — прошепна Катрин. — Ти си права. Сган. Аз съм толкова мръсна.
— Не, не си мръсна. Те са мръсни — каза Катрин гневно. После дръпна роклята на Катрин надолу и я сложи да седне. — Хайде, нямаме време за губене. Скоро ще започнат да ни търсят. Трябва да бягаме оттук.
— Много е късно вече.
Жулиет я разтърси.
— Не е късно! Няма да позволя да те убият.
— Мръсна твар! Никога вече няма да бъда чиста!
— Шшт. — Жулиет притисна бързо приятелката си към себе си, после взе сабята и се изправи. — Можеш ли да станеш?