Катрин я гледаше, без да разбира какво й се говори. Жулиет я сграбчи за ръка и я вдигна.
— Искаш ли да ме хванат? Искаш ли да ми се случи същото като на тебе?
Катрин бавно поклати глава.
— Тогава тръгвай с мен и прави каквото ти казвам! — Жулиет не дочака отговор, а просто я повлече със себе си навън. — Трябва да побързаме, за да не… — Тя се спря. — Bon Dien, те са подпалили манастира.
Сградата още не беше пламнала като факла. Виждаше се само как пламъците ближат прозорците на параклиса. Но нима можеше да се очаква нещо друго? Това последно злодеяние с нищо не беше по-лошо от предишното. Пък и така беше най-добре. Дюпре щеше да помисли, че е заклана като всички останали или е изгоряла в лумналите към небето пламъци и нямаше да претърсва околността, за да я намери. Тя се обърна и повлече Катрин към портата на гробището.
— Ще пресечем пътя и ще се скрием в гората. А когато се махнат оттук, ще тръгнем към Париж.
— Чуй, те пеят!
— По-лесно е човек да се скрие в града, отколкото на село, а ще… — Жулиет не довърши мисълта си. Всемогъщи боже, та те действително пееха. Бунтовният патос на песента придаваше на пожара някаква злокобна красота. Жулиет до края на дните си нямаше да забрави как тези убийци пеят своята песен за свобода и революция.
— Мръсна твар — мърмореше Катрин и триеше ожесточено роклята си отпред.
— Шшт. Много сме близо. — Двете прекосиха зеленчуковата градина — Помълчи още малко и ще…
— Чакайте! Вървите в погрешната посока!
Тези думи, произнесени от плътен мъжки глас, накараха Жулиет да подскочи. Пред тях се изправи мъж, който явно се беше крил в сянката на манастирския зид. Само един, установи тя с облекчение. Жулиет хвана по-здраво китката на Катрин, после вдигна сабята.
— Ако направите още една крачка, ще ви изкормя!
— Нямам намерение да ви нападам. — Той се озърна. — Вие сте гражданката Справедливост, на която Дюпре нареди да присъства на трибунала. А това е неговата сабя, нали?
— Да.
— Убихте ли го?
— Не. Не можете да ни спрете. Няма да позволя…
— Аз не ви задържам. — Гласът издаваше умора и изтощение. — Опитвам се само да ви обясня, че вървите по грешен път. Дюпре е поставил стражи. Ще ви заловят, ако се приближите до пътя.
Жулиет го погледна подозрително.
— Не ви вярвам. Защо ще ми казвате истината, когато бяхте в двора при онези… онези… — Тя напразно търсеше някаква дума, която да съответства на мерзостите, извършени от тези люде. — Защо сте тук? Или се уморихте да колите невинни жени?
— Не съм убивал никого. Аз не съм… — Той спря за малко. — Попаднах в двора, малко преди Дюпре да ви завлече пред трибунала. Трябваше да се явя като свидетел, но не знаех, че всичко ще свърши така.
Жулиет го изгледа слисано.
— Уверявам ви, че не знаех — повтори той. — Не храня особена любов към аристокрацията и църквата, но не съм от хората, които убиват беззащитни жени.
— Убиват… — повтори Катрин със заекване. — Те… убиха ли ги?
— Да. — Жулиет я погледна разтревожено, ала вестта, изглежда, не направи особено впечатление на намиращата се в шок Катрин.
— Всичките ли?
— Мисля, че да. — Погледът на Жулиет отново потърси мъжа в тъмнината — Той трябва да знае по-добре от мен.
— Не бях там, за да броя мъртвите.
— Но не сте били и за да помагате на живите.
— Не можех да им помогна. Нима вие можехте?
— Но вие сте един от тях. Те навярно щяха да ви послушат. Защо трябваше… — внезапно един вик смрази кръвта на Жулиет.
— Бързо! Насам!
Непознатият излезе от сянката на зида и Жулиет можа да го разгледа — среден на ръст, с ъгловата, твърда челюст и властни очи. Очи на старец върху лицето на младеж.
— Сганта всеки миг ще се изсипе през портите. На четвърт миля зад завоя чака каретата ми.
Младият мъж носеше тъмнокафяв жакет, а към него добре ушити панталони, ботуши и фина батистена риза. Не приличаше на canailles от манастирския двор, но и Дюпре имаше вид на изискан господин, а се беше държал по-животински и от останалите.
— Не ви вярвам.
— В такъв случай ще умрете тук — рече той троснато. — Какво ме е грижа за две аристократки? Какво ме е грижа, ако ви заколят като крави? Дори не зная защо ви предлагам помощта си. — Той се обърна и тръгна в посоката, където го чакаше каретата му.
Жулиет се поколеба. Възможно беше и той като Дюпре да желае само телата им.
Отново се чуха крясъци. Този път опасно близо!
— Почакайте! — Тя се затича след него, като с една ръка влачеше Катрин, а с другата стискаше сабята. Докато имаше оръжие, рискът не беше толкова голям. Ако се наложи, щеше да заколи момъка, както беше заклала мъжа в гробницата на Бернадет. — Идваме с вас.