— Не ме е грижа за вашата революция. — Тя прегърна още по-здраво Катрин. — Интересува ме само тя… и игуменката, и всички, които…
— Вие изглежда не разбирате.
— А вие?
— В повечето случаи разбирам. — Той поклати уморено глава. — Но днес и аз не проумявам нищо. Защо бяхте в манастира? Нима не знаехте, че на монахините беше забранено да преподават? Да си аристократ във Франция във времена като днешните означава да си в непрекъсната опасност. Не е трябвало…
— Катрин не е никаква аристократка — прекъсна го Жулиет безцеремонно. — Нейното семейство е от буржоазията и произвежда парфюми в Грас, но вашите героични патриоти не я попитаха за произхода й, преди да я изнасилят.
Погледът му се плъзна към Катрин.
— Нима не е от благородническо потекло?
Жулиет поклати глава.
— Това сега едва ли има някакво значение.
— Не. — Той погледна Катрин с любопитна настойчивост, която толкова смути Жулиет. Катрин наистина представляваше гледка, която би събудила съчувствие и в най-суровото сърце — неподвижна, същинска мумия, бледа като лунната светлина, която проникваше през прозорчето на каретата, тя напомняше на Жулиет за статуята на сестра Бернадет в гробницата.
Въпреки всичко Жулиет се съмняваше, че Франсоа Ечеле можеше да се трогне толкова лесно от една жена. Че не представлява непосредствена опасност за Катрин, беше ясно и затова Жулиет реши, че може да се поддаде на изтощението си и да подремне за миг. Но после с цялата си воля си наложи да седне изправена с широко отворени очи. Не биваше да се предава! Трябваше да се противопостави на опасността и да вземе решения.
А пък и този Франсоа Ечеле можеше в един момент да се окаже опасна заплаха. Беше ясно, че не ги е спасил от благородство и ролята на спасител не му беше по вкуса.
— Къде ни водите?
Погледът на Ечеле беше все още вперен в Катрин, когато отговори на въпроса с въпрос:
— Имате ли роднини в Париж?
— Само майка ми, маркиза Селест дьо Клеман.
— Маркиза ли? Е, в такъв случай ще й бъде трудно да ви скрие. Но все пак ще ви откараме при нея.
— Няма смисъл. Тя няма да ме приеме.
— Наистина, пристигането ви може да е неочаквано за нея, но не се съмнявам, че ще ви приеме.
— Заблуждавате се. Тя няма да… — Безизразното му лице й попречи да продължи мисълта си. Той не искаше да слуша нищо. С нетърпение чакаше да се отърве от тях. Жулиет се облегна назад и затвори очи, съсипана от умора. — Ще видите с очите си.
— Къде живее?
— Улица „Ришельо“ 14.
— Един от най-изисканите адреси в Париж, както се полага на една маркиза. — Франсоа се протегна, за да дръпне тежките кадифени завеси. — Но вече не съществува улица „Ришельо“. Правителството промени името й на улица „Законна“. В Париж много неща се промениха.
Жулиет беше твърде уморена, за да изрече на глас думите, които й дойдоха на ум по адрес на тези промени. Искаше да си запази силите за онова, което я чакаше при пристигането в дома на майка й.
Постовете на Дюпре спряха каретата само веднъж. Дантон отвърна на техния въпрос с гръмогласна шега, като не пропусна да спомене цинично любовните умения на монахините и да изтъкне колко много бързал да пристигне в Париж при жена си. Пропуснаха ги.
Още преди разсъмване каретата влезе в широката и аристократична улица „Законна“. Елегантната сграда се намираше между други също така изискани къщи, чиито прозорци в този нощен час бяха тъмни. Ярко осветен беше само № 14.
— Има ли някакви затруднения? — Дантон се усмихна подигравателно, когато Франсоа свали Жулиет от каретата. — Нима може без затруднения? Едно повече или по-малко… Ще дойдеш ли с мен?
Дантон поклати отрицателно глава.
— Ще остана тук. Не бих искал никой и при никакви обстоятелства да свързва името ми с тази авантюра. А може да се наложи и да потеглим бързо, така че по-добре да остана на капрата.
Дантон въпреки всичко явно се забавлява от ситуацията, помисли си Франсоа. Без да изчака Жулиет, той изтича по шестте каменни стъпала и почука на вратата, украсена с прекрасна дърворезба.
Никакъв отговор.
Отново потропа. Този път по-силно.
Къщата не давате признак на живот.
Третото почукване беше толкова силно, че отекна по цялата улица.
След което вратата се отвори със замах и на прага се появи висока мършава жена, облечена в черно.
— Престанете — изсъска тя гневно. — Да не искате да събудите всички съседи? Изчезвайте!
— Трябва да говоря с маркиза дьо Клеман.
— Посред нощ? — Жената изглеждаше направо бясна от ярост. — Сега не е време за посещения.