— Трябва да говорим с майка ми, Маргьорит — обади се Жулиет и излезе на светло. — Къде е тя?
— В спалнята си, но ти не можеш току-така…
Жулиет я бутна и прекрачи прага на елегантното, покрито е венециански плочки фоайе.
— Горе ли е?
— Да, но не бива да я безпокоиш. Горкото ми агънце и без това има достатъчно грижи, за да се занимава с теб и да търпи нахалството ти. — Унищожителният поглед на Маргьорит се плъзна по сивата рокля на момичето, раздрана и изцапана с петна засъхнала кръв. — Както виждам, за всичките тези години монахините не са успели да направят от тебе дама. Какво пак си направила?
— Това е Маргьорит, камериерката на майка ми — обясни Жулиет на Франсоа и тръгна към стълбището. — Елате с мен, защото няма да ми повярвате, ако не видите със собствените си очи.
Тя тръгна нагоре, като си придаде наперен вид.
— Господарката няма време да се занимава с теб — извика след нея Маргьорит. — Изпрати за карета и всеки момент ще напусне този отвратителен град.
Една врата на горния етаж се отвори с трясък.
— Маргьорит, какво става тук… — Селест дьо Клеман млъкна, когато забеляза Жулиет. — Всемогъщи боже, ти пък откъде се взе?
Жулиет не беше виждала майка си, откакто постъпи в манастирското училище. Беше се променила твърде малко, беше станала дори още по-хубава. Морскозелената й рокля обгръщаше плътно тънката талия, кремав шал покриваше гладката маслинена кожа на раменете й. Тъмните блестящи коси не бяха напудрени, а се спускаха на модни къдрици около сърцевидното й лице.
— Не съм дошла, да търся закрила. — Тонът на Жулиет беше пълен със сарказъм. — Манастирът днес беше нападнат от банда кръвожадни злодеи и моята приятелка Катрин и аз се нуждаем от сигурно скривалище.
— В затворите избиват всички задържани — каза Селест и потръпна. — Не знаех, че и манастирът е нападнат. Никой не ми е казал.
— Мисля, че е нормално във времена като тези човек да се поинтересува от дъщеря си. Но и да знаеше, че съм в беда, щеше ли да ми се притечеш на помощ?
Майка й прехапа устни.
— Защо си дошла тук? Прекрасно знаеше, че не мога да ти помогна. Аз самата се нуждая от помощ. Можеш ли да си представиш, че Бертолд, този canaille, ме посъветва да напусна къщата му? Времената били прекалено опасни, за да държи в дома си една маркиза. — В теменужените й очи блесна гняв. — Въпреки че паднах толкова ниско и пуснах този мръсник без род и потекло в леглото си, той ме оставя на произвола да съдбата, когато най-много ми е нужен. Сега не ми остава нищо друго, освен да се върна в Испания, в онзи скучен дом в Андора, докато измисля нещо по-добро.
Тя се вкамени, когато погледът й падна върху Франсоа, застанал на крачка зад Жулиет.
— Кой е този човек?
— Франсоа Ечеле. Той ме докара от манастира до Париж.
— В такъв случай нека той ти помогне. — Майка й се обърна рязко, така че морскозелената й кадифена рокля разпери диплите си и се отправи величествено към покоите си. Една врата се затръшна с трясък.
— Е, сега доволен ли сте? — попита Жулиет безизразно.
— Не. — Разочарованието и гневът на Франсоа избухнаха. — Тя ти е майка и трябва да се погрижи за теб. — Като вземаше по две стъпала наведнъж, той изтича нагоре по стълбите и отвори със замах вратата на спалнята.
Селест дьо Клеман го погледна с разширени от уплаха очи и остави пътната чанта, която опаковаше в момента.
— Как се осмелявате… аз вече казах…
— Тя се нуждае от вашата помощ — каза лаконично младежът. — Ако остане в Париж, ще я арестуват.
— А мене какво ме интересува? — извика Селест пискливо. — Знаете ли колко е опасно тук за мен самата, сега, когато покровителят ми ме изостави? Толкова аристократки бяха хвърлени през последната седмица в затвора! А сега тези отвратителни чудовища са тръгнали да убиват и да…
— Изнасилват — довърши Жулиет от прага.
— Сигурна съм, че тази участ няма да те сполети, ma fille18. — Майка й натъпка една жълта тафтена фуста в пътната си чанта. — Не си достатъчно привлекателна.
Привлекателна? Какво общо имаше външността със зверствата в манастира? Жулиет погледна недоумяващо майка си, изтръпнала от спомена за малката Анриет и преподобната майка. После се обърна към Франсоа:
— Няма ли да си вървим?
Франсоа клатеше упорито глава, без да откъсва очи от майка й.
— Тя е ваша дъщеря. Вземете я със себе си.
— Невъзможно е. Аристократите не получават паспорт, с които да напуснат града. Трябваше да сключа сделка с оня звяр Марат, за да взема паспорт. Много мръсна сделка. Тази свиня вярва, че ще му изпратя сандъчето, но скоро ще се увери, че не може така лесно да ме излъже. — Тя замълча и трескаво продължи да си събира багажа. — Жулиет ще трябва сама да се погрижи за себе си.