На Франсоа му се наложи дълго да чука, докато накрая портата се открехна и отвътре запримигва изплашено един старец. Слабото му лице беше покрито с бръчки, под оскъдните кичури побеляла коса проблясваше розовото му теме. Щом видя Франсоа, той понечи бързо да затвори и залости вратата.
Франсоа обаче не му позволи да затвори и безцеремонно прекрачи прага на мраморното преддверие.
— Приготви две спални — нареди той и повлече Жулиет и Катрин в къщата. — Тези млади дами ще прекарат следващите дни тук. Ако някой започне да разпитва, ще му кажете, че домът е необитаем. Разбрахте ли?
— Какво значи това, вие не може ей така да нахълтвате и… — Старият човек срещна погледа на Франсоа, но не успя да отговори, защото зърна двете момичета. Пристъпи колебливо и вдигна с трепереща ръка свещника. — Мадмоазел Катрин?
Жулиет пристъпи напред:
— Тя е ранена и се нуждае от грижи. Как се казваш?
— Робер Дамерю. Аз съм градинарят и наглеждам къщата, когато мосю Андреас е в Марсилия. — Погледът му все още беше вперен в Катрин. — Pauvre petite19. Бледа е като восък…
— Робер. — Катрин погледна сбръчканото му лице. — Теменужки. Ти ми даваше бели теменужки.
Старецът кимна.
— Като малка вие обичахте цветята ми.
— Изглеждаха толкова… толкова чисти. Сякаш откакто са се родили нищо не ги е докосвало. Мислех си… — Тя се олюля и щеше да се строполи на пода, ако младият мъж не я беше прихванал. Кой беше той? Не можеше да си спомни, Франсоа, май така го нарече Жулиет в каретата…
— Заведете ме в една спалня — нареди той кратко и вдигна Катрин на ръце.
Робер кимна и мина пред тях, за да показва пътя.
Франсоа обгърна Катрин по-здраво и я понесе по стълбите. Катрин видя отражението си в огромното огледало в златна рамка. Нима това беше тя — мръсна и раздърпана, докато Франсоа изглеждаше опасен и същевременно будеше доверие. Обзе я паника. Не биваше никой да я докосва. Болка. Мръсотия. Никога нямаше да се почувства истински чиста.
— Престани да трепериш. Нищо няма да ти направя. — Тихият му глас прозвуча дрезгаво, но в думите му се долавяше някаква особена сила и Катрин се успокои. Жулиет вървеше по петите им и не казваше нищо. Ако мъжът представляваше заплаха, тя нямаше да му позволи да я носи на ръце. А на Жулиет можеше да се довери.
Той е толкова силен, мислеше си тя унесена, по-силен, отколкото изглежда. Под плата на жакета мускулите му се усещаха твърди като стомана. На шията му пулсираше вена и Катрин се загледа в мощния й ритъм. От този мъж се излъчваше невероятна жизненост. Лицето му беше спокойно и твърдо, но в зеленикавите очи блестяха воля и енергия.
Робер отвори една врата и те го последваха вътре.
— Спомняте ли си тази стая, мадмоазел? Харесвахте я, защото прозорците гледат към градината.
Да, златистите тапети, леглото, потънало в синя коприна, севърският порцелан в шкафа — всичко й беше познато. Беше седяла с часове до прозореца, за да наблюдава как Робер работи в градината.
— Mon Dien, тук вони на мухъл. — Жулиет побърза да разтвори широко един прозорец.
— Къщата е необитаема повече от година — започна да се оправдава Робер. — Вие пристигнахте, без да се обадите. Нямах представа, че…
— Трябва ми топла вода, ленено платно, нощници и някакви дрехи за утре. Каквото ви се намира — прекъсна го Жулиет. — Има ли други слуги тук?
— Жена ми Мари. Тя вече си легна.
— Ще имам нужда от помощта й. Иди да я доведеш.
Жулиет отново командува и се разпорежда с всички наоколо, помисли си Катрин. Бедният Робер, трябва да помоля Жулиет да бъде по-внимателна с него.
— Защо не я оставите най-после? — Обърна се Жулиет към младия мъж. — Сложете я на леглото — и без да дочака отговор, тя изтича навън.
Франсоа се подчини с мърморене.
— Не й се сърдете. Тя просто се държи малко по-властно — прошепна Катрин, докато той я полагаше върху копринената покривка на леглото.
— Същинска фурия.
— Не, тя е добра по душа. — Защо защитаваше Жулиет? Какво я интересуваше мнението на този непознат? Тя затвори очи и се помъчи отново да потъне в спасителната мъгла на своя унес.
Вече си мислеше, че младият мъж си е отишъл, когато чу гласа му.
— Бледа сте като мъртвец.
Тя отвори очи и забеляза, че той я гледа.
— Моля?
— Болката ще премине и всичко отново ще заздравее. Жените са така устроени, че могат да приемат мъж в тялото си.
Катрин поклати глава. Да, тя щеше да оздравее, но никога вече нямаше да бъде същата. Винаги щеше да се чувства мръсна и отвратителна.
— Не е вярно.
— Напротив, така е. Не бъдете глупава. Вината не е ваша, затова няма причина да се срамувате. Душевно вие сте чиста. Онова, което сте, няма нищо общо с тялото ви.