— Добра работа сте свършили, Дезедеро — похвали го Андреас. — Фигурата е отлична.
Ваятелят, когото мнозина познаваха само като златар, клатеше отрицателно глава:
— Заблуждавате се, мосю. Претърпях крах.
— Глупости. Това копие е идентично с „Вихрения танцьор“, нали?
— То е толкова близо до оригинала, колкото позволяват възможностите. Дори шлифоването на скъпоценните камъни е същото. Чак до Индия трябваше да пътувам, за да намеря смарагди с тази големина и съвършенство, които да използувам за очите на „Вихрения танцьор“. Самото оформяне на образа ми отне над година време.
— А надписът върху основата?
Дезедеро сви рамене.
— Предадох съвсем точно знаците, но тъй като текстът е неразгадаем, аз го смятам за доста второстепенен.
— Нищо не е второстепенно. Моят баща познава „Вихрения танцьор“ до най-малката подробност — отбеляза Андреас сухо. Платих ви четири милиона ливри за копието — а аз винаги получавам точно толкова, колкото плащам.
Дезедеро знаеше, че това е вярно. Жан Марк Андреас на двадесет и пет годишна възраст вече си беше завоювал завидно име във финансовия свят, откакто преди три години бе поел от своя болен баща юздите на корабната и банковата империя. Младият Андреас минаваше навсякъде за умен и неотстъпчив търговец. Самият Дезедеро го опозна като крайно амбициозен, но не и несимпатичен човек. Навярно защото поръчката на младия мъж представляваше истинско предизвикателство за художника у него. Трогваше го също отчаяното усилие на Андреас да достави радост на баща си. Дезедеро, който беше обичал много собствения си баща, проявяваше разбиране към тази дълбока сърдечна привързаност, така че странното желание на Жан Марк Андреас да сътвори копие на „Вихрения танцьор“ не му изглеждаше необичайно и странно.
— Съжалявам, но трябва да ви кажа, че според мен днес не сте получили равностойността на парите си, мосю Андреас.
— Не говорете така. — Челюстните мускули на Андреас потръпнаха. — Вие успяхте. Ние успяхме. Баща ми няма да разпознае разликата между този „Вихрен танцьор“ и оня във Версай.
Дезедеро поклати отрицателно глава.
— Кажете ми, виждали ли сте някога през живота си автентичния „Вихрен танцьор“?
— Не, никога не съм бил във Версай.
Дезедеро се върна обратно при статуйката върху пиедестала.
— Помня най-живо мига, когато го видях преди двадесет и четири години. Тогава бях десетгодишно момче и баща ми ме заведе във Версай, за да ми покаже съкровищата, от които целия свят беше във възторг. Влязохме в огледалната зала. — Той спря. — И тогава зърнах „Вихрения танцьор“. Каква гледка! Когато преди около година и половина дойдохте в ателието ми, за да поръчате при мен копие, аз просто не можех да ви откажа! Да се сътвори копие на „Вихрения танцьор“, това бе върхът за мен!
— И вие го постигнахте.
— Не ме разбирате. Ако бяхте видели някога оригинала, щяхте веднага да схванете разликата. „Вихрения танцьор“ има… — Той търсеше трескаво подходящата дума. — Той има притегателна сила. Човек не може повече да откъсне погледа си от него. Той грабва в плен, приковава в своята орбита — скулпторът се усмихна криво — както става с мен вече двадесет и четири години.
— И с моя баща също — прошепна Андреас. — Той го е видял веднъж като младеж и оттогава мечтае за него. — Обърна се рязко. — И кълна се в бога, трябва да го получи. Тя му отне всичко — той трябва да притежава „Вихрения танцьор“.
Дезедеро се престори дискретно, че не е чул последната забележка, макар и твърде добре да знаеше за кого се отнасяха словата на Андреас. Шарлот, съпругата на Денис Андреас, мащехата на Жан Марк, беше починала преди повече от пет години. Ала историите, които се бяха шепнали на ухо за нейната алчност и коварство, още не бяха забравени.
Като въздъхна за кой ли път, Дезедеро поклати глава.
— Вие можете да подарите на баща си само копие на „Вихрения танцьор“.
— Няма никаква разлика. Приличат си като две капки вода. — В гласа на Андреас се долавяше отчаяние. — Баща ми никога няма да види двете фигури една до друга. Ще вярва, че притежава „Вихрения танцьор“ чак до деня на своята… — Той не довърши мисълта си.
— По-зле ли е баща ви?
— Да, лекарите не му дават повече от половин година. В последно време храчеше кръв. — Опита се да се усмихне. — Щастие е, че сте завършили творбата и сте я донесли на Ил дьо Лион.
Дезедеро изпита нуждата да утеши Андреас, ала почувства, че той не беше от хората, които обичат подобни жестове и затова каза само:
— Да, наистина е щастие.